Дванадесета глава
1
През лятото на 1919 година се заселихме в Лондон. Баща ми и преди беше посещавал Англия, а през февруари 1916 бе пристигнал заедно с петима други видни дейци на печата (сред тях Алексей Толстой, Немирович-Данченко, Чуковски) по покана на британското правителство, пожелало да им покаже военната си дейност, която не се оценяваше достатъчно от руското обществено мнение. Имало банкети и речи. По време на посещението на Георг Пети Чуковски, преувеличаващ както мнозина руси литературното значение на автора на „Дориан Грей“, внезапно на невероятния си английски език настойчиво заразпитвал краля дали му харесват произведенията, „дзи воркс“ — на Оскар Уайлд. Свенливият и малко глуповат крал, който не бил чел Уайлд, пък и не разбрал какви думи произнася Чуковски толкова старателно и мъчително, учтиво го изслушал и го попитал на френски, не особено по-добър от английския на събеседника, как му се струва лондонската мъгла — „бруар“. Чуковски разбрал само, че кралят променя разговора, и по-късно, тържествуващ, посочвал това като пример за английското лицемерие — да пренебрегват гениалния писател заради безнравствения му личен живот.
Това и други забавни недоразумения татко разказваше чудесно на трапезата, но в книгата му „От воюваща Англия“ (Петроград, 1916 г.) намирам малко примери за обичайния му хумор: той не беше писател и не чувам гласа му например в описанието на английските окопи във Фландрия, където гостоприемството на домакините любезно включило дори взривяване на германски снаряд близо до посетителите. Този отчет най-напред беше напечатан в „Реч“: в една от статиите баща ми разказва с донейде старовремско простодушие как подарил автоматичната си писалка Swan на адмирал Джелико, той я поискал по време на закуската, за да подпише менюто, и похвалил плавността й. Неуместното обнародване на названието на фирмата предизвика веднага отклик в голямата вестникарска реклама на фирмата Mabie, Todd & Co., Ltd., която цитира баща ми и го изобрази на рисунката как предлага нейното изделие на главнокомандуващия флота под хаотичното небе на морско сражение.
Но сега, три години по-късно, нямаше нито речи, нито банкети. След годината пребиваване в Лондон баща ми с мама и с трите по-малки деца се премести в Берлин (където до смъртта си на 28 март 1922 година редактира заедно с И. В. Гесен антисъветския вестник „Руль“), а през това време аз и брат ми влязохме през есента на 1919 година в Кеймбриджкия университет — той в Crist’s College, а аз в Triniti.
2
Спомням си мътния, мрачен и мокър октомврийски ден, през който с чувство на неудобство, че участвувам в някакъв маскарад, за пръв път облякох тънкото черно наметало, средновековна кройка, и черната квадратна шапка с пискюл, за да се представя на Харисън, моя „тютор“, наставник, който следи успехите на студента. Като обиколих празния и мъглив двор на колежа, се изкачих по посоченото ми стълбище и почуках на леко открехнатата масивна врата. Далечен глас отривисто ме покани да вляза. Отминах малкото преддверие и попаднах в обширен кабинет. Здрачът ме бе изпреварил; в кабинета нямаше светлина освен от лумналия огън в голямата камина, до която седеше тъмна фигура. Приближих се с думите: „Казвам се“ — и нагазих в чайните принадлежности, оставени на килима до ниското камъшово кресло на Харисън. С недоволно пъшкане той се наведе от креслото от гребна от килима с негнуслива ръка, сетне тръсна обратно в чайника черна шепа чайни листенца. Така студентският цикъл в живота ми започна с недодяланост и това предопредели дългата серия от непохватности, грешки и всякакъв род несполуки и глупости, включително и романтични, които ме преследваха през последвалите три-четири години.
На Харисън му се стори бляскава идеята да ми даде за съквартирант друг White Russian116, тъй че в началото споделях квартирката си в Triniti Lane с един малко озадачен свой съотечественик, който все ме съветваше да прочета „Протоколите на Сионските мъдреци“117, за да попълня необяснимите пропуски в образованието си, и още една книга, попаднала му през живота, май „L’Homme qui Assassina“118 на Фарер. В края на годината, като не можа да си вземе изпитите за първи курс, той съгласно регламента бе принуден да напусне Кеймбридж и през следващите години живях сам. Жилището, което заемах, ме поразяваше с мизерността си в сравнение с обстановката на руското ми детство, защото — както сега ми е ясно, — когато избрах Англия, бях очаквал да попадна не в някакво неизвестно продължение на младостта си, а напротив, сред живописното си детство, на което именно Англия, нейният език, книги и предмети бяха придавали празничност и приказност. Вместо това намерих продънен, вмирисан на прах диван, еснафски възглавнички, чинии по стените, раковини на камината и на видно място вехта изкилена пианола, чиито ужасни, отчаяни и мъчни звуци квартирната хазайка разрешаваше и дори молеше да извличам в който искам ден освен неделя. Това, че някой съвсем външен човек можеше нещо да ми разрешава или да ми забранява, бе за мен дотолкова ново, че в началото бях сигурен — глобите, с които мутрестите портиери на колежа с бомбета ни заплашваха например, ако тъпчем тревата — са просто традиционна шега. Покрай прозореца ми към служебните помещения водеше петстотингодишна уличка, по чиято дължина се сивееше плътна стена. Не бе прието спалнята да се отоплява. Духаше от всички пролуки, постелята беше като глетчер, през нощта водата в каната замръзваше, нямаше нито вана, нито дори течаща вода; затова се налагаше сутрин да извършвам унило поклонение до банята в колежа, да вървя по моята пресечка сред мъгливия студ по тънък халат върху пижамата, с гъба в мушамената торбичка под мишницата. Често настивах, но нищо на света не би ме накарало да нося онези трикотажни фланелки, едва ли не от меча вълна, каквито англичаните обличаха под ризите, след което поразяваха чужденеца, че зиме се разхождат без палта. Обикновеният кеймбриджки студент носеше обувки с гумени подметки, тъмносиви панталони от каша, кафеникава плетена жилетка с ръкави (джемпър) и спортно сако с коланче отзад. Модерните младежи предпочитаха сако от хубав костюм, яркожълта жилетка, бледосиви панталони от каша и стари лачени обувки. Времето на Онегиновите ми грижи бе кратко, но живо си спомням колко приятно ми бе да открия съществуването на ризите с пришити яки и възможността да мина без жартиери. Няма да продължавам описанието на тези маскарадни впечатления. Истинската история на моето пребиваване в английския университет представлява историята на моите напъни да удържа Русия. Имах чувството, че Кеймбридж и всичките му прочути особености — величествените брястове, изрисуваните прозорци, пеещите часовници по кулите, аркадите, сиво-розовите стени сред асата пика на бръшляна — сами по себе си нямат никакво значение, че съществуват само колкото да обрамчват и да поддържат непоносимата ми носталгия. Бях в състоянието на човек, който току-що е изгубил невзискателна, нежна към него стара роднина и изведнъж разбира, че поради някакъв си душевен мързел, приспан от омаята на житейската суета, никога не е намерил време истински да опознае покойната и никога не й е изразил своята, тогава слабо осъзнавана любов, която сега вече няма как да излее и да облекчи. Под бремето на тази любов седях с часове пред камината и сълзи избликваха от очите ми под напора на чувствата, от разсейващата баналност на тлеещите въглени, от самотата, от далечната часовникова мелодия — и ме измъчваше мисълта колко неща съм пропуснал в Русия, колко бих успял да натъпча из всичките джобове на душата си и да откарам със себе си, ако бях предвидил разлъката.