За някои мои събратя по изгнание тези чувства бяха толкова очевидни и познати, че да се заговори за тях дори в този сподавен тон, към който се мъча да се придържам сега, би изглеждало излишно и неприлично. А когато имах случай да разговарям с най-невежите и реакционни руси в Англия, забелязвах, че патриотизмът и политиката при тях се свеждаха до животинска злоба, по-скоро насочена срещу Керенски, отколкото срещу Ленин, и повлияна изключително от материалните неудобства и загуби. Този случай няма нужда от много приказки; доста по-сложно бе положението с другите мои английски познати, които се смятаха — и които аз самият смятах — за културни, изтънчени, човеколюбиви, либерални хора, но които въпреки духовната си изисканост започваха да дрънкат потискащи глупости, щом станеше дума за Русия. Особено добре съм запомнил един студент, участвувал във войната и четири години по-голям от мен: той се наричаше социалист, пишеше бели стихове и беше чудесен специалист по (примерно казано) египетска история. Беше дългунест великан със зачатъчна плешивина и конска челюст, забавените му и сложни манипулации с лулата дразнеха събеседника, когато му възразяваше, но в друго време запленяваха с усещането за уют. Чудя се, като си спомня — през онези години „спорех за политика“, — много и мъчително спорех с него за Русия, в която той, разбира се, никога не бе стъпвал; горчивината у мен се стопяваше, щом той заговореше за любимите ни английски поети; сега е голям учен в родината си; ще го нарека Бомстън, както Русо е нарекъл дивния си лорд.