Казват, че по Лениново време съчувствието на английските и американските прогресивни среди към болшевизма се основавало на вътрешнополитически съображения. Струва ми се, че до значителна степен то зависеше от най-обикновеното невежество (…) Бомстън си изтърсваше лулата, като я чукаше в решетката на камината, и променяше положението на грамадните си кръстосани крака с думите, че ако не била съюзническата блокада, нямало да възникне и терорът. Всички руски емигранти, всички врагове на Съветите, от меншевика до монархистите, той преспокойно струпваше в купчината „царистки елементи“ и каквото и да му крещях, смяташе, че княз Лвов е роднина на императора, а Милюков е някогашен царски министър (…) Според него това, което той доста превзето наричаше „известно еднообразие на политическите убеждения“ на болшевиките, било последица „от липсата на всякаква традиция за свободомислие“ в Русия (…)
Бомстън само снизходително се усмихваше, когато аз, продължавайки да крещя, му доказвах, че връзката между прогресивното в политиката и прогресивното в поетиката е чисто словесна (от което, разбира се, на драго сърце се възползува съветската пропаганда) и че всъщност колкото е по-радикален русинът в политическите си възгледи, толкова е по-консервативен обикновено в художествените.
Намерих начин малко да разколебая невъзмутимостта на Бомстън едва когато взех да развивам пред него мисълта, че руската история може да бъде възприемана от две гледни точки: първо, като своеобразна еволюция на полицията (странно безлична и дори някак отвлечена сила, понякога действуваща в празно пространство, понякога безпомощна, а понякога надминаваща правителството по зверства — и сега достигнала такъв разцвет); а второ, като развитие на изумителна, свободолюбива култура. Тези очевидности се посрещаха от английските интелигенти с учудване, досада и присмех, докато младите ултраконсервативни англичани (като например двамата братовчеди на Бомстън от виден род) на драго сърце ме подкрепяха, но само поради такива грубо реакционни съображения, и използуваха такива елементарни черносотнически понятия, че изпитвах само неудобство от презряната им подкрепа. Впрочем гордея се, че още тогава, през мъглявата си, но независима младост, съзрях признаците на това, което с такава страшна очевидност се изясни сега, когато постепенно се образува особен семеен кръг, свързващ представители на всички нации: жовиалните119 строители на империи из просеките сред джунглите; германските мистици и палачи; заклетите погромаджии сред славяните; якия американец-убиец (…)
3
Доста бързо зарязах политиката и се отдадох на литературата. От английската ми камина запламтяха пурпурните щитове и сините светкавици, с които се е започнала руската книжовност. Пушкин и Толстой, Тютчев и Гогол застанаха от четирите страни на моя свят. Потъвах в четене на великолепната описателна проза на великите руски естествоизпитатели и пътешественици, открили нови птици и насекоми в Средна Азия. Веднъж на пазарния площад посред Кеймбридж намерих на една сергия сред изтърканите Омировци и Хорации Тълковния речник на Дал в четири тома. Купих го за половин крона и го четях по няколко страници всяка вечер, като отбелязвах омайните думи и изрази: „ольял“ — будка по шлеповете (сега е вече късно, никога няма да ми потрябва). Страхът да не забравя или да не затлача единственото, което успях да изтръгна с впрочем доста силни нокти от Русия, ми стана направо мания. Заобиколен от романтични развалини или може би донкихотовски камари томове (имах и Мелников-Печерски, и стари руски списания с „мраморни“ подвързии), аз майсторях и лакирах мъртви руски стихове, които израстваха и се втвърдяваха като лъскави подутини около някой словесен образ. Колко бих се ужасил, ако бих видял тогава това, което сега виждам толкова ясно — стилистичната зависимост на руските ми композиции от тези английски поети, от Маруел до Хаусмън, с които бе заразен самият въздух на тогавашния ми бит. Но, боже мой, как работех над своите ямби, как лелеех техните пеони и колко се радвам сега, че съм напечатал толкова малко от Кеймбриджките си стихове. Внезапно в някое мъгляво ноемврийско утро се свестявах и забелязвах колко е тихо, колко е студено. Повдигаше ми се от изпушените двайсет турски цигари. И все пак още дълго не можех да се насиля да мина в спалнята, страхувайки се не толкова от безсънието, колкото от прескачанията на сърцето и от този рядък, макар и нищожен недъг, който винаги ме е съпровождал, anxietas tibiarum — когато в краката нещо те „дърпа“ като у бременна жена. В камината нещо тлееше още под пепелта: зловещ залез през боровите лишеи — хвърлях още въглища и усилвах тягата, като закривах зейналата паст на камината от горе до долу с двоен лист на лондонския „Таймс“. Започваше се приятно боботене зад хартията, изопната като кожа на тъпан и прекрасна като пергамент срещу светлината. Боботенето се превръщаше в тътен, а след това в мощен рев, насред страницата се появяваше тъмнооранжево петно, то изведнъж избухваше в пламък и огромният горящ лист с пърхащ шум на освободен феникс излиташе през комина към звездите. Налагаше се да плащам по няколко шилинга глоба, ако долагаха на властите за тази жар-птица.