Литературната компания, Бомстън и неговият донякъде упадъчен кръжец, и някакви младежи, които пишеха триолети, усилено съчувствуваха на нощните ми мъки, но за сметка на това не одобряваха множеството други мои интереси като например: ентомологията, местните хубавици и спорта. Особено ме увличаше футболът, това, което се наричаше футбол в Русия и в старата Англия, а в Америка се нарича сокър. Както някой се ражда хусар, така аз съм се родил футболен вратар. В Русия и изобщо на континента, особено в Италия и в Испания, доблестното изкуство на вратаря открай време носи ореола на особен романтизъм. Има нещо байроновско в неговата самота и независимост. Прочутият вратар минава по улицата — зяпат го дечурлигата и девойките. Съперничи си по загадъчно обаяние с матадора и с автомобилния състезател. Носи екип собствен стил: широкият пуловер, каскетът, дебело бинтованите колене, ръкавиците, втъкнати в задния джоб на гащетата — всичко го отличава от десетимата други еднакво раирани членове на отбора. Той е бялата врана, той е желязната маска, той е последният защитник. През време на мача фотографите, застанали наблизо до вратата, благоговейно коленичили, го снимат, когато литва като лястовица, за да докосне с крайчетата на пръстите си и да парира светкавичния шут в ъгъла, или когато, за да прегърне топката, се хвърля с главата напред в яростните крака на нападателите — и стадионът изревава, когато героят остава да лежи по очи на земята пред неопетнената си врата.
Уви, в Англия, родината на футбола, прекалената сериозност към всеки спорт, националният страх пред фрапантния блясък и твърде голямото внимание към здравата спойка на целия отбор слабо поощряваха чудноватите страни на вратарското изкуство. Поне така се мъчех да си обясня моето не толкова успешно, както би ми се искало, участие в университетския футбол. Не ми вървеше — а освен другото вечно ми натрапваха и потискащия пример на моя предшественик и съотечественик Хомяков, наистина изумителен вратар — както например на Чеховия Тригорин критиците са досаждали, като му изтъквали Тургенев. О, разбира се, имаше бляскави бодри дни на футболното поле, мирис на пръст и трева, вълнение пред важно състезание — и ето, изскубва се, приближава се прочутият нападател на противника, води новата жълта топка, с оръдийна сила бие по моята врата — и в пръстите ми бръмва огънят на отклонения удар. Но имаше и други, по-паметни, по-езотерични дни под тежките зимни небеса, когато пространството пред моята врата представляваше всъщност рядка черна кал и топката сякаш беше намазана с мас, и ме болеше главата след безсънната нощ, посветена на писането, а стиховете бяха загинали на съмване. Изменяше ми окомерът — и пропуснал втори гол с чувството, че животът е глупост, изваждах топката от мрежата. След това нашите започваха да напират, играта преминаваше в другия край на полето. Ръмеше досаден дъжд, спираше както в „Скъперникът рицар“ и отново заръмяваше. Гаргите грачеха с някаква гърлена нежност, както скачаха из обезлистения бряст. Падаше мъгла. Играта се свеждаше до смътното мяркане на силуети пред една забележимата противникова врата. Далечни неясни удари, свирка, отново мътно мержелеене — всичко това ни най-малко не се отнасяше за мен. Скръстил ръце на гърдите и подпрян на лявата греда, си позволявах разкоша да затворя очи и в такова положение слушах плътното биене на сърцето си, усещах слепия ръмеж върху лицето си, чувах звуците на все още далечната игра, мислех за себе си, за екзотичното същество, преоблечено като английски футболист и пишещо стихове на никому неизвестно наречие за презморска страна. Не е чудно, че другарите ми в отбора не ме зачитаха твърде.