Но странно: имаше нещо такова в Кеймбридж… Не футболът, не виковете на вестникопродавците сред сгъстяващата се тъмнина, нито силният чай с розови и зелени пасти — накратко, не преходната мода, нито достъпните за чувствата подробности, а някаква изтънчена същина, която сега бих определил като шир на времето и простор на вековете. Каквото и да погледнех около себе си, нищо не беше стеснено или закрито пред стихията на времето; напротив, навред зееха отвори към синкавата му стихия, така че мисълта свикваше да работи в особено чиста и волна среда. Тъй като във физическото пространство положението не беше същото, тоест тялото бе ограничено от тясната уличка, от затворената в стени градинка, от тъмните прохлади и арки, душата възприемаше особено живо свободните далнини на времето и вековете. Не изпитвах ни най-малък интерес към историята на Кеймбридж или на Англия и бях сигурен, че Кеймбридж изобщо не въздействува върху душата ми; обаче именно Кеймбридж осигуряваше за мен и руските ми размисли не само рамка, но и ритъм. Средата влияе върху независимия младеж единствено ако у него вече е заложена възприемчива частица; такава частица у мен беше всичко английско, подхранвало моето детство. За пръв път това ми стана ясно през последната ми кеймбриджка пролет, когато се почувствувах в същия естествен допир с непосредствената си среда, в какъвто бях с руското си минало, и достигнах това състояние на хармония в минутата, когато най-важното ми занимание през тези три години, внимателната реставрация на моята може би изкуствена, го възхитителна Русия, бе най-сетне приключена, тоест вече знаех, че съм я укрепил завинаги в душата си. Един от малкото „практически полезни“ грехове, които тежаха на съвестта ми, е, че употребих (наистина съвсем малка) част от този скъпоценен материал за лекото и успешно вземане на изпитите. Кажи-речи, най-засуканият въпрос беше предложението да опиша градината на Плюшкин — същата градина, която Гогол толкова живописно е отрупал с всичко, каквото е насъбрал из ателиетата на руските художници в Рим.
4
Не се срамувам от нежността, с която си припомням замисленото движение по кеймбриджката тясна и лъкатушна река, сладостния хавайски вой на грамофоните, които плаваха през сянката и светлината, и отпуснатата ръка на една или друга Виолета, въртяща шареното си чадърче, излегнала се върху възглавниците на своеобразната гондола, която аз полека движех с помощта на прът. Белите и розовите кестени бяха отрупани с цвят, грамадите им се трупаха по бреговете, изместваха небето от реката, и особеното съчетание на листата и на конусообразните им съцветия представляваше картина, сякаш изтъкана en escalier120. Топлият въздух бе просмукан учудващо от кримски миризми, едва ли не на мушмула. Трите арки на каменното мостче венециански тип над тясната река образуваха заедно с отраженията си три вълшебни овала и на свой ред водата отхвърляше преливащ се отблясък към вътрешната страна на свода, под който се плъзгаше моята гондола. Понякога листенце, отронило се от цъфнало дърво, падаше бавно и със странното чувство, че напук на жреците издебвам нещо, което нито богомолецът, нито туристът би трябвало да знае, се мъчех да уловя с поглед отражението на това листенце, което доста по-бързо, отколкото падаше от самото, се издигаше нагоре срещу него; и ме обземаше страх, че фокусът няма да стане, че благословеният от жреците огън няма да пламне, че отражението няма да улучи и листенцето без него ще отплава по течението, но всеки път омайното съединение се извършваше — с точността на поетовите думи, които насред път срещат неговия или читателския спомен.
5
Когато отново след седемнайсетгодишно прекъсване посетих Англия, допуснах груба грешка, а именно запътих се за Кеймбридж не в тихо грейнал майски ден, а под леден февруарски дъжд, който само дето ми напомни за старата ми мъка по родината. Милорд Бомстън, сега професор Бомстън, с разсеян вид ме поведе на закуска в ресторанта, който добре познавах и който би трябвало да ме потопи в спомени, обаче мебелировката се беше променила, дори таванът бе с друг цвят и прозорецът на паметта ми не се отвори. Бомстън беше оставил пушенето. Чертите му се бяха смекчили, мислите му бяха избледнели. Този ден го занимаваше нещо съвсем странично (мислеше за неомъжената си сестра, която му беше икономка — тя май се беше разболяла и същия ден й предстоеше операция) и както се случва при хората, които се отдават напълно на една мисъл, страничната грижа му пречеше да се съсредоточи върху този важен и спешен въпрос, в който толкова разчитах на съвета му. Обзавеждането беше друго, облеклото на сервитьорките беше друго, без някогашните виолетови панделки в косите, и нито една от тях не бе дори наполовина толкова привлекателна, както онази, която толкова живо бях запомнил в прашния лъч на миналото. Разговорът се разпадаше, Бомстън се вкопчи в политиката. Беше вече краят на трийсетте години и някогашните естети спътници сега Хулеха Сталин (но впрочем тепърва им предстоеше да се умилят от него по време на Втората световна война). (…)