2
Моите американски приятели явно не ми вярват, когато разказвам, че през петнайсетте години живот в Германия не съм се сближил с нито един германец, не съм прочел нито един германски вестник или книга и никога не съм изпитал ни най-малкото неудобство от незнаенето на немския език. Прехвърляйки в паметта си моите твърде малко на брой и съвсем случайни срещи с берлинските туземци, отбелязах в английската версия на тези бележки германския студент, на когото май поправях някакви писма, изпращани до братовчедка му в Америка. Той беше хрисим, благоприличен и благополучен младеж с очила, изучаваше хуманитарни науки в университета. Кой ли само не се е гаврил през епохата на Разума с колекционерите на пеперуди — сред тях и Лабрюйер, който в шестото издание (1691) на своите „Характери“ презрително отбелязва, че някои сноби обичат насекомите и ридаят над умряла гъсеница; и напудрените англичани Гей и Поуп, небрежно споменаващи в стиховете си глуповатите философи, дето довеждат до абсурд науката, като търчат подир красивите насекоми, толкова ценени от любознателните германци. И ето, интересно какво биха казали тези моралисти за манията на този млад германец, моята плячка от 1903 година: той колекционираше фотографски снимки на екзекуции. Още при втората среща ми показа купената от него серия („Ein bischen retouschirt“121, тъжно произнесе той, набърчил луничавия си нос), изобразяваща разни моменти от някаква декапитация в Китай; с тънко познаване на въпроса ми сочеше красотата на съдбовната сабя и прекрасната атмосфера на пълна кооперираност между палач и пациент, която на съвсем ясната снимка се приключваше с феноменален гейзер димносива кръв. Младият колекционер имаше известен капитал, който му даваше възможност доста да пътува. Оплакваше се обаче от липса на късмет. На Балканите присъствувал при две-три посредствени обесвания, а на булевард Араго в пленителния Париж на широко рекламираната, но всъщност твърде мизерна и механична „гилотинада“ (както се изрази, смятайки, че на френски е така); всеки път се оказвало, че не вижда добре, че се губели подробности и не успявал да заснеме нищо интересно с доста скъпото апаратче, скрито в ръкава на пардесюто му. Въпреки изключително силната простуда наскоро пътувал до Регенсбург, където екзекуцията се извършвала по старинен начин — с брадва; очаквал много от това зрелище, но за най-голямо разочарование осъденият вероятно бил натъпкан с някакво наркотично средство, поради което диването почти не реагирало, отпуснато се тръшкало, като се дърпало от несръчните помощници на палача, стоварващи се върху му. Дитрих, така се казваше младият любител, се надяваше някога да иде в Америка, за да види електроекзекуцията, и бърчейки мечтателно вежди, се питаше: нима е истина, че по време на тази операция сензационни облачета дим излизат от естествените отвори на гърчещото се тяло. При третата ни и за съжаление последна среща (колко още щрихи имаше в този Дитрих, които ми се искаше да досъбера и да запазя за писателски цели!) той, без да се ядосва — макар че си заслужаваше яда, — а напротив, с кротка тъга разказа, че наскоро прекарал цяла нощ, като търпеливо наблюдавал един свой приятел, решил да сложи край на живота си и след доста молби склонил да стори това в присъствието на Дитрих, но уви, приятелят се оказал безчестен лъжец и вместо да се гръмне в устата, както бил обещал, се напил най-безобразно и на сутринта изпаднал в безочливо настроение — кикотел се и се бръснел. Отдавна съм изгубил от очи милия Дитрих, но съвсем ясно си представям израза на пълно удовлетворение и облекчение („е, най-сетне…“) в светлите му рибешки очи, когато днес, в някое уютно германско градче, избягнало бомбардировките, сред други ветерани от Хитлеровите походи и опити, демонстрира на другарите си, които през смях на добродушно възхищение („Дизер Дитрих!“) се пляскат по бутовете, тези абсолютно вундербар снимки, които толкова неочаквано и евтино е имал щастието да заснеме през онези години.