И ето — бе решил да се възползува напълно от него, с негова помощ всяка фабула би придобила необичайна живост, привкус на авантюра. Но най-важното тепърва предстоеше да бъде измислено. Нали всичко досега бе само багри, наистина топли, живи, но плувнали на отделни петна; искаше да бъде намерен определен рисунък, рязка линия. За пръв път писателят Лужин, замислил книга, започваше от багрите.
И колкото по-ярки ставаха тези багри във въображението му, толкова по-мъчно му беше да седне на пишещата машина. Измина месец, втори, започна лятото, а той все продължаваше да облича в най-гиздави цветове незримата още тема. Понякога му се струваше, че ето книгата е написана, ясно съзираше набора, дългите шпалти с червени йероглифи отстрани, а сетне и новичката броширана книга, пукаща в ръцете, по-нататък нахлуваше вълшебна розова мъгла, сладостни награди заради всичките несполуки, заради всичките измами на славата. Ходеше по гости у многобройните си познати и надълго, с удоволствие разказваше за своята книга. В един емигрантски вестник се появи бележка, че той след дългото си мълчание сега работи върху нова книга. Тази бележка, написана и изпратена от него самия, той препрочете с вълнение няколко пъти, изряза я, прибра я в портфейла си. Зачести на литературните вечери, уреждани от адвокати и от дами, като смяташе, че сигурно всички го гледат любопитно и с уважение. Веднъж, през един измамен летен ден, излезе извън града, намокри го внезапният проливен дъжд, докато, напразно бе търсил гъби манатарки, и на следващия ден легна болен. Боледува самотно и кратко, смъртта му бе неспокойна. Управителният съвет на съюза на емигрантските писатели почете паметта му със ставане.
6
„Ще изтърсите всичко“ — каза Лужин, отново докопал чантичката.
Тя бързо протегна ръка, отмести чантата по-далеч, като я тръшна на масата — сякаш подчертавайки забраната с това. „Вечно трябва да въртите нещо из ръцете си“ — продума тя мило.
Лужин погледна ръката си, разпери и отново събра пръсти. Ноктите му бяха жълти от пушенето, с груби кожички, по ставите се точеха дебели напречни бръчици, по-долу растяха редки косъмчета. Отпусна ръка върху масата до нейната млечнобяла ръка, мека наглед, с късо и грижливо изрязани нокти.
„Съжалявам, че не съм познавала баща ви — изрече тя след малко. — Сигурно е бил много добър, много сериозен, много ви е обичал.“
Лужин премълча.
„Разкажете ми още нещо — как сте живели тук? Нима сте били някога малък, тичали сте, играли сте?“
Той отново отпусна двете си ръце върху бастуна и от израза на лицето му, от сънено спусналите се тежки клепачи, от леко разтворилата се уста, сякаш се канеше да се прозине, тя заключи, че му е доскучало, че му е омръзнало да си спомня. При това нали си бе спомнял равнодушно — беше й чудно, че ето, само преди месец е изгубил баща си и сега без сълзи може да гледа сградата, в която е живял с него като дете. Но дори в това безразличие, в недодяланите му думи, в тромавите му душевни движения, като че душата му се обръщаше насън и заспиваше наново, й се привиждаше нещо трогателно, трудноопределим чар, който бе доловила у него от първия ден на познанството им. И колко тайнствено беше това, че въпреки очевидната вялост на отношението към баща му, все пак беше избрал именно този курорт, именно този хотел, сякаш бе очаквал от видените някога предмети и пейзажи онази тръпка, която не можеше да изпита без чужда помощ. А бе пристигнал чудесно през един зелен и сив ден, под ръмящия дъжд, с безобразната си черна мъхеста шапка, с огромните си галоши — и загледана през прозореца във фигурата му, тромаво измъкваща се от хотелския автобус, тя почувствува, че този неизвестен пристигащ е някак съвсем особен, не прилича на останалите курортисти. Още същата вечер научи кой е. Всички в трапезарията гледаха този пълен, мрачен човек, който ядеше лакомо и немарливо и понякога се умисляше, като прокарваше пръст по покривката. Тя не играеше шах, никога не бе се интересувала от шахматни турнири, но по някакъв начин името му й бе познато, несъзнателно се бе вдълбало в паметта й, но не можеше да си припомни кога го бе чула за пръв път. Фабрикантът, страдащ отдавна от запек, за който говореше на драго сърце, човек, обзет от единствена мисъл, но добродушен, приятен, облечен с известен вкус, изведнъж забрави запека си и в галерията, в която пиеха лековита вода, й съобщи няколко смайващи неща за мрачния господин, който, сменил мъхнатата си шапка със старинна гарсонетка, бе застанал пред витрината, вградена в колоната, и разглеждаше занаятчийските изделия, изложени за продан. „Ваш съотечественик е — каза фабрикантът, като помръдна вежда към него, — прочут играч на шах. Пристигнал е за турнира от Франция. Турнирът ще се състои в Берлин след два месеца. Ако спечели, ще играе със световния шампион. Баща му наскоро почина. Ето тук пише тези неща, във вестника.“