Едно е да се запалиш от някаква задача, друго — да я създадеш върху дъската. Умственото напрежение стига до налудничава крайност; представата за времето изпада от съзнанието; ръката на строителя напипва в кутията необходимата пешка, стиска я, докато мисълта се колебае дали е необходима запушалка, дали може да се мине без преграда — и когато юмрукът се разтваря, се оказва, че е изтекъл цял час време, изпепелено в нажежения до сияние мозък на съставителя. Постепенно дъската пред него се превръща в магнитно поле, в звездно небе, в сложен и точен уред, в система от атаки и припламвания. Офицерите се движат през нея като прожектори. Конят се превръща в лост, с който опитваш и наместваш, и наново опитваш, като извеждаш композицията до точка, в която чувството за изненада трябва да се слее с чувството за естетическо удовлетворение. Колко мъчителна биваше понякога борбата срещу топа на белите, когато трябваше да огранича силата му заради избягването на двойно решение! Работата е там, че съперничеството в шахматните задачи не е между белите и черните, а между автора на задачата и въображаемия събеседник (също както в произведенията на писателското изкуство истинската борба се води не между героите на романа, а между романиста и читателя), затова до голяма степен ценността на задачата зависи от броя и качеството на „илюзорните решения“ — на разните привидно силни първи ходове, на лъжливите следи и на другите заблуди, хитро, и внимателно подготвени от автора, за да може да уплете с невярната нишка на Лъже-Ариадна влезлия в лабиринта. Но каквото и да се каже за изкуството на задачите, едва ли бих могъл докрай да обясня бляскавата му същина. Това творчество има допирни точки с авторството и най-вече с писането на тези невероятно сложни по замисъл разкази, където авторът в състояние на ясно ледено безумие си поставя единствени по рода си правила и прегради; превъзмогването им дава чудотворния тласък за съживяването на цялото създание, за превръщането му от кристал в жива клетка. Когато обаче изграждането на задачата наближи края си и изваяните фигури, вече видими и нагиздени, се появят за генералната репетиция на авторовата мечта, мъчението се заменя с чувство на почти физическа наслада, в чийто състав между другото влиза това безименно усещана за „съзвучие“, толкова познато на детето, когато в леглото мислено преповтаря не урока, а подробния образ на утрешното си развлечение и чувствува как очертанията на въображаемата играчка учудващо точно и приятно прилягат към съответните ъгълчета и трапчинки в мозъка. В подреждането на задачата съществува същото удоволствие: гладко и удобно едната фигура минава зад другата, за да може в сянката и сред тайната на хитроумната засада да запълни квадрата, и има приятно плъзгане на добре смазаната и полирана машинна част, леко и точно движеща се и така, и така под пръстите, които вдигат и поставят фигурата.
Спомням си една определена задача, най-хубавото ми произведение, върху което работих два-три месеца през пролетта на 1940 година в тъмния вцепенен Париж. Най-сетне настъпи, нощта, когато успях да въплътя странната тема, с която си блъсках главата. Ще се опитам да обясня тази тема на читателя, който не играе шах.
Тези, които изобщо решават шахматни задачи, се делят на наивници, на умници и на мъдреци — или другояче казано, на начеващи, опитни и изтънчени. Задачата ми бе насочена към изтънчения мъдрец. Наивникът новак изобщо не би забелязал нейните поанти и доста бързо би намерил решението й, като би отминал заплетените мъчения, очакващи опитния умник в нея, защото този опитен умник би пренебрегнал простотата и би се хванал в орнамента и илюзорното решение, в „бляскавата“ паяжина от ходове, базиращи се върху твърде модерна и „напредничава“ в изкуството на задачите тема (а тя се състоеше в това, че докато губят черните, белият цар парадоксално изпада в шах), но това напредничаво „решение“, което авторът много внимателно, с изобилие от интересни варианти бе предложил на отгатващия, напълно се унищожаваше от скромен до нелепост ход на едва забележима черна пешка. Умникът, преминал през този пъклен лабиринт, се превръщаше в мъдрец и едва тогава стигаше до простичкия ключ на задачата, както ако някой би търсил най-краткия път от Питсбърг за Ню Йорк и би тръгнал, изпратен от шегобиец, през Канзас, Калифорния, Азия, Северна Африка и Азорските острови. Интересните пътни впечатления, уелингтъниадите, тигрите, гонговете, разните живописни местни обичаи (например сватба някъде в Индия, когато младоженецът и младоженката три пъти обикалят свещения огън в земно огнище — особено ако човек е етнограф) компенсират с лихвата досадата на остарелия пътешественик и след всичките приключения простичкият ключ доставя художествено удоволствие на мъдреца.