Спомням си как бавно се отърсих от омаята на шахматната мисъл и ето върху грамадната английска марокенена дъска на бели и червени квадрати безупречното положение се балансира като съзвездие. Задачата действуваше, задачата живееше. Моят Staunton’ски шах (през 1920 година чичо Константин го подари на баща ми), великолепните масивни фигури с бархетни подложки, натежали от олово, с пешки, високи шест сантиметра, и царе почти десет, важно лъщяха с лакираните си изпъкнали части, сякаш съзнаваха ролята си на дъската. На същата дъска, която точно се побира на ниската масичка, играят Лев Толстой и А. Б. Голденвейзер на 6 ноември 1904 година стар стил (рисунка на Морозов, сега е в музея на Толстой в Москва) и до тях на овалната маса под лампата се вижда не само отворената кутия за фигурите, но и хартиеният етикет (с надписа Staunton), залепен от вътрешната страна на капака. Уви, ако се вгледа човек в моите двайсетгодишни (през 1940 година) фигури, може да забележи, че се е отчупило връхчето от ухото на единия кон и основите на две-три от пешките са изронени като ръбче на гъба, понеже съм ги разкарвал много и надалече, докато съм сменил над петдесет квартири през европейските си години, обаче върху кралския топ и върху челото на кралския кон се е запазило още очертанието на червена коронка — подобно на кръглата точка върху челото на щастливеца индус.
Часовникът ми — ручейче на времето в сравнение със заледеното му езеро върху дъската — показваше два и половина през нощта. Беше месец май — към 19 май 1940 година. Наскоро, след няколко месеца ходатайства, молби и разправии, успях да мушна подкуп на необходимия плъх в необходимия отдел и с това да го накарам да издаде необходимата visa de sortie125, която на свой ред ми даваше възможност да получа входна виза за Америка. Загледан в шахматната си задача, изведнъж почувствувах, че с приключването на работата по нея благополучно е дошъл краят на цял период от живота ми. Европа не пораждаше нищо друго у мен освен скука и отвращение. Облекчението, което изпитвах, придаваше известна нежност на тишината. Изпод дивана надничаше детско камионче. В съседната стая ти и нашият малък син спяхте кротко. Лампата на масата беше с нощна шапчица от синя хартия (военна предпазливост) и поради това електрическата светлина оцветяваше изваяния от цигарения дим въздух в лунни оттенъци. Непроницаеми завеси ме отделяха от затъмнения Париж. Вестникът на дивана съобщаваше с едри букви, че Германия е нападнала Холандия.
Пред мен е листът калпава хартия, на който през онази лилаво-черна парижка нощ нарисувах диаграмата на задачата си. Белите: цар на a7, дама b6, топ f4 и h5, офицери e4 и h8, коне d8 и e6, пешки b7 и g3. Черните: цар e5, топ g7, офицер h6, коне e2 и g5, пешки cЗ, c6, d7. Белите започват и дават мат в два хода. Решението съм посочил в следващата глава. А лъжливата следа, илюзорната комбинация е такава: пешката отива на b8 и се превръща в кон, след което белите с три различни очарователни мата отговарят на трите различни разкрити шаха на черните, но черните разрушават цялата тази блестяща комбинация, защото, вместо да дадат шах, извършват мъничък, безсмислен наглед изчаквателен ход на друго място на дъската. В единия ъгъл на листа с диаграмата е поставен същият печат, с който нечия неуморна и безделническа ръка е украсила всички книги, всички книжа, които съм изнесъл от Франция през май 1940 година. Това е кръгъл печат колкото копче и цветът му е последната дума на спектъра: violet de bureau126. В центъра се виждат две ръкописни букви, главно „R“ и главно „F“, инициалите на френската република. От другите букви, малко по-дребен шрифт, по периферията на печата се образуват интересните думи „Contrôle des Informations“127. Вече мога да обнародвам тази тайна информация.