Най-близко до зараждането на разума (и в човешкия род, и в отделния човек) според мен е може би онзи дивен подтик, когато, взрян в бъркотията от клонки и листа, изведнъж разбираш, че приеманото дотогава за част от тази пъстрота всъщност е птица или насекомо. За да се обясни началното разцъфване на човешкия разсъдък, струва ми се, следва да предположим пауза в еволюцията на природата, животворна минута на мързел и отмала. Борба за съществуване ли — каква глупост! Проклятието на труда и на битките води човека обратно към глигана. С теб често сме се смели на маниакалния блясък в очите на някоя домакиня, когато в хранителните си и разпределителни замисли е зареяла изцъклен взор из моргата на месарницата. Пролетарии, разединявайте се! Старите книги грешат. Светът е бил създаден в деня за почивка.
2
Когато детето ни беше малко, в Германия на гръмкия Хитлер и във Франция на мълчаливата „Мажино“ вечно не ни стигаха парите, но добрите ни приятели не забравяха да снабдяват сина ни с всичко най-хубаво, каквото можеше да се намери. Макар ние самите да бяхме безсилни, с безпокойство следяхме да няма голяма разлика между веществените блага в неговото детство и в нашето. Впрочем науката за отглеждане на деца е направила невероятни успехи: на девет месеца аз например не съм получавал за обед цял фунт пюре от спанак, нито сок от дузина портокали за един ден; и постигнатата от теб педиатрична рутина беше много по-художествена и по-грижовна от всичко, каквото са могли да измислят бавачките и боните от нашето детство.
Обобщеният буржоа от предишните дни, патер фамилиас в предишния формат, едва ли би разбрал отношението към детето от страна на свободния, щастлив и нищ емигрант. Когато понякога го вдигнеше, нахранен с топла кашица и важен като идол, и го държеше така в очакване да се оригне, преди да превърнеш вертикалното бебе в хоризонтално, аз участвувах и в търпението на твоето очакване, и в притеснението на неговата ситост, преувеличавайки и едното, и другото, а сетне изпитвах възхитително облекчение, когато кръглото мехурче изскочеше и се пукнеше и ти с поздравителен шепот се наведеше ниско, за да отпуснеш бебето в белия здрач на постелката му. Досега чувствувам в китките на ръцете отзвука на онази професионална похватност, на онова движение, когато трябваше леко и умело да натисна дръжката на количката, в която го разхождах по улиците, за да се вдигнат предните колела от асфалта на тротоара. Той отначало имаше великолепна белгийска количка миши цвят с дебели, почти автомобилни гуми, толкова голяма, че не влизаше в загубения ни асансьор; тази калясчица плаваше по тротоара с плененото бебе, легнало по гръб под пуха, коприната и кожите: само ирисите му се движеха очаквателно и навремени се обръщаха нагоре с бързо трепване на красивите ресници, за да проследят плъзгащата се сред шарките на вейките синева, а сетне ми хвърляше мнителен поглед, сякаш за да узнае дали тези примамливи орнаменти на листата и небето не са от същия род неща като неговите дрънкалки и родителския хумор. След тази каляска последва по-лека бяла количка и в нея той се мъчеше да става, като опъваше коланите. Стигаше до края и с любопитството на философ гледаше изхвърлената от него възглавница, и веднъж самият той се изтърси, когато коланът се скъса. Още по-късно го возех на специално столче с две колела (малпостче129): от първоначално пружиниращите и спокойни висини детето се спусна съвсем ниско и сега, на година и половина, можеше да докосне земята, като се изхлузваше от седалката на малпостчето и чукаше с подметки по тротоара, предвкусвайки пускането на свобода в градската градина. Зададе се нова вълна на еволюцията и отново започна да го издига. На две години, на рождения си ден, получи боядисан със сребърна боя алуминиев модел на състезателен мерцедес, дълъг два аршина, който се движеше с два педала за краката, и в тази бляскава кола през дивното лято полугол, загорял, златокос препускаше по тротоарите на Курфюрстендам с помпащи и гърмящи звуци, движеше крачета, виртуозно действуваше с волана, а аз тичах отзад и от всички разтворени прозорци ехтеше дрезгавият рев на диктатора, който се биеше в гърдите и нечленоразделно ораторствуваше в Неандерталската долина, оставена от нас далеч назад.
Вместо глупашките и долни фройдистки опити с куклени къщи и куклички в тях („Какво правят твоите родители в спалнята, Жоржик?“), може би си заслужава психолозите да се помъчат да изяснят историческите фази на обичта, която децата изпитват към колелата. Всички знаем, разбира се, как виенският шарлатанин обясняваше интереса на момчетата към влаковете. Ще оставим него и спътниците му да се друсат в третата класа на науката през тоталитарната държава на половия мит (каква грешка допускат диктаторите, като игнорират психоанализата, с която биха могли да се развратят цели поколения). Младият растеж, устремността на мисълта, бързото кръвообращение, всичките видове жизненост са всъщност видове скорост и нима е чудно, че развиващото се дете иска да изпревари природата и да изпълни минималния отрязък от време с максимална пространствена наслада. Дълбоко в човешкия дух е заложена способността да намира удоволствие в преодоляването на земното привличане. Но както и да се обяснява любовта към колелото, ние с теб вечно ще пазим и ще браним на едно или друго полесражение мостовете, по които сме прекарвали часове с двегодишния, тригодишния, четиригодишния ни син в очакване на влака. С безкраен оптимизъм той се надяваше, че семафорът ще превключи и ще долети локомотив от точката в далечината, където се сливаха толкова релси между черните гърбове на къщите. През студените дни беше с кожухче и с дългоухо калпаче, кафеникави на цвят и като че леко заскрежени, този негов пашкул и пламенната му вяра в локомотива го обвиваха в плътна топлина и сгряваха и теб, защото, за да не ти замръзнат пръстите, трябваше само да стиснеш ту едното, ту другото юмруче в ръката си — и се чудехме какво количество топлина може да развие тази печка тялото на едно дете.