Нашето момче беше на около три години през онзи ветровит ден в Берлин, където, разбира се, никой не можеше да избегне познанството с вездесъщия портрет на фюрера, когато се спрях с него до лехата бледи градински теменуги; върху личицето на всяко цветче имаше по-тъмно петно като мустак и след доста глупавия ми намек той с райски смях разпозна в тях тълпа разбеснели се от вятъра малки хитлери. Това беше на Фербеллинерплац. Мога също да назова онази разцъфтяла градина в Париж, където забелязах кротко, хилаво момиченце със съвсем безизразни очи, облечено в тъмна, безобразна, нелятна рокля, сякаш беше избягало от сиропиталище (наистина малко по-късно видях как го повлякоха две плавни монахини) — то с пъргави пръстчета върза с конец жива пеперуда и с навъсено лице поведе на разходка слабо пърхащото, леко травмирано насекомо с тази каишка (вероятно е било принудено да се занимава с пипкаво бродиране в сиропиталището). Често си ме обвинявала в жестокосърдечие при ентомологичните ми изследвания из Пиренеите и Алпите; наистина, ако отклоних вниманието на нашето дете от тази мрачна Титания, сторих го не защото изпитах жалост към нейната ванеса, а защото изведнъж си спомних как И. И. Фондамински ми беше разказвал за един много лесен старомоден начин, използуван от френските полицаи, когато водят в участъка някой размирник или пиян — превръщат го в покорен сателит, като удържат клетника с малка кукичка като риболовците, забодена в неговата не твърде глезена, но много чувствителна плът. Стооката ни нежност се мъчеше да опази доверчивата нежност на нашето момченце. Но в себе си знаехме, че отвратителната мръсотия, нарочно оставена от някой хулиган на детската площадка, е все пак най-малката от злините, и че ужасите, които миналите поколения мислено са пренебрегвали като анахронизми или като нещо, което може да се случи само твърде далеко, из получовешките ханства и мандаринства, всъщност ставаха около нас.
Когато сянката, отхвърляна от тази тъпачка Историята, започна най-сетне да проличава дори на слънчевия часовник и ние неспокойно закръстосвахме Европа, имах чувството, че сякаш градините и парковете пътешествуват с нас. Разнопосочните алеи на Льонотр и цветните му лехи останаха зад нас като влакове, преместени в глуха линия. В Прага, където се отбихме да покажем нашия син на моята майка, той си игра в Стромовка, където зад чимширите погледът се запленяваше от невероятно волните далнини. Спомни си и онези градини със скали и алпийски растения, които сякаш ни изпроводиха до Савойските Алпи. Дървени ръце с маншети, заковани за дънерите в старите курортни паркове, ни ориентираха за посоката, откъдето долитаха тихите звуци на духов оркестър. Умна пътечка съпровождаше алеята-улица: не навсякъде вървеше успоредно с нея, но винаги признаваше водачеството и, като дете се връщаше на подскоци от езерото с патиците или от басейна с водните лилии, за да се присъедини отново към платановата процесия на мястото, където градските първенци са поставили статуя. Корените, корените на нещо зелено в паметта, корените на ароматни растения — корените на спомените — могат да преминават големи разстояния, като преодоляват някои препятствия, а през други проникват, използувайки всяка пукнатина. Така тези градини и паркове вървяха с нас през Европа: пътечките с чакъл се събираха накуп, за да те видят как се навеждаш за топката, търкулнала се под птичия дрян, но там, на тъмната влажна пръст, нямаше нищо освен продупчено светло автобусно билетче. Кръгла седалка се впускаше на път по периферията на дебелия дъбов дънер и намираше от другата страна тъжен старец, който четеше вестник на езика на малък народ. Лакирани лаври затваряха полянката, където нашето момченце намери първата си жива жаба и ти каза, че ще вали. По-нататък, под не толкова оловните небеса, се заредиха трикрили цветарници с рози и се превръщаха едва ли не в перголи, по които се виеха лози, за да ни отведат към кокетна обществена тоалетна със съмнителна чистота, където на прага прислужница в черно плетеше черен чорап. Надолу по склона пътеката, настлана с плочи, като пристъпваше все с единия крак напред, се промъкваше през гъсталака от перуники и се вливаше в пътя, където меката земя бе цялата в следи от подкови. Градината и парковете започнаха да се движат по-бързо, колкото повече се издължаваха краката на нашето момче; то беше вече на три години, когато шествието цъфтящи шубраци решително свърна към морето. Както виждаш скучния началник-гара на малка спирка, застанал самотен на перона, а покрай него прелита твоят влак, така този или онзи парков пазач се отдалечаваше, оставайки на мястото си, докато отминаваха нашите градини, понесли се на юг, към портокаловите горички, към пилешкия пух на мимозите и pâte tendre130 на безоблачното небе. С низ от тераси, със стъпала, от които избликваха ярки щурчета, градините слязоха към морето, а маслините и олеандрите едва не се поваляха взаимно от нетърпение да видят плажа. Там той коленичи, хванал вафлен букет от сладоледи, и така е заснет върху трепкащия фон: на снимката морето се е превърнало в бяло петно, но в действителност беше сребристосиньо, с теменужни тъмноти тук и там. Имаше зелени, розови, сини стъкълца, облизани от вълната като стъклени бонбони, и черни камъчета с бели превръзки, и мидички от две части, и парчета от пръстени съдове, още запазили цвета и глечта си: той ни носеше тези отломки за оценка и ако по тях имаше сини ивички или детелинова шарка, или всякакви други лъскави емблеми, те с лек звън се пускаха в кофичката. Не се съмнявам, че между тези леко вдлъбнати чирепчета майолика е имало такова парченце, чийто орнаментален бордюр като в картинна мозайка е продължавал украсата на късчето, което аз намерих през 1903 година на същия бряг, а тези две отломки са продължавали рисунъка на трета, която на същия Ментонски плаж майка ми е намерила през 1885 година, и на четвърта, намерена от майка й преди сто години — и тъй нататък, така че ако можеше да се събере цялата серия глинени отломки, от тях би се наредила цялата чаша, строшена от италианско дете бог знае къде и кога, но сега възстановена с помощта на тези бронзови скоби.