Свободната игра като знак, път и цел на самоутвърждаващата се творческа личност е истинската религия на Владимир Владимирович Набоков — писателя, комуто бе съдено да се роди между два века, да властвува върху два родни езика — руски и английски, да построи въздушен мост над две култури — славянската и западната, да свърже две взаимоотхвърлящи се литературни епохи — класиката и модернизма, и да остане завинаги между два бряга на времето — самотен крал и духовен изгнаник, доброволен роб, влюбен в своята господарка Паметта… „Въображението е форма на паметта — вярва Набоков131. — Образът възниква от асоциациите, а асоциациите се градят и подхранват от паметта. И когато говорим за някой ярък спомен, това е комплимент не към способността ни да удържим нещо в паметта си, а към тайнствената прозорливост на Мнемозина, влагаща в нашата памет всичко, което творческото въображение после ще използува в съчетание с измислицата и другите по-късни спомени. В този смисъл и паметта, и въображението отменят времето.“ В религията на Набоков памет и въображение са не само икони, обект на преклонение и несекващи страстни молитви („Speak, Memory!“ — заглавие на една от най-важните му книги, но и заклинание-подтик към творческо тържество, и лайтмотив на целия му живот). Те са за него същност на вярата, в тях е силата и, залогът за победа над обстоятелствата, ключът към освобождението. Памет — въображение — игра са трите координатни оси на целия набоковски свят. Разбира се, че този свят има много повече от три измерения, но към четвъртото (езикът — на равнището на средствата; двуезичието — на равнището на културната комуникация; разноезичието — на равнище изграждане на романовата структура и границите на героите му), към петото измерение (носталгията по детството и хармонията), към шестото (борбата на ирационално с реално) и т.н. може да се навлезе само след точното ориентиране на първите три. Това не е лесно и за самия Набоков — макар че за всеки писател проблемът за идентичността със себе си, с ценностите на своето време (а кое време е „свое“?), с мястото си в системата на културата, в „текста“ или в „маргиналните“ на епохата винаги стои остро, но у Набоков е свръхизострен по волята на съдбата.
Преживял упоително, приказно детство, аристократ по кръв, по възпитание, по стил на живот и равнище на мислене, англоман, полиглот, ерудит, сноб, естет, школуван в изтънчени занимания хладен, шахматно комбинативен, систематичен ум, Набоков влага цялата си юношеска енергия в интелектуални игри и лов на пеперуди — онова „сложно и безполезно“ чудо на красотата и чистото познание, което писателят по-късно ще търси в друга възхитителна измама — в изкуството. (След много години Набоков ще зашифрова символ в иронично-носталгичното научно наименование на пеперудата Parnassius mnemosine, отпращайки ни чрез него към планината, обитавана от Аполон и музите, чиято майка е Мнемозина, богинята на паметта. А после ще си спомни как някога, в слънчево-миражното детство, тази почти уловена вълшебна пеперуда ще изхвръкне на свобода през отворения прозорец, ще се устреми на изток, ще прелети над тайгата и тундрата, над Аляска и още на юг, през просторите на Америка към Скалистите планини, където най-сетне след четиридесетгодишна гонитба ще попадне в мрежата на бездомния писател, за да украси — струваше ли си? — една вече богата колекция хербаризирани мечти…) Но в сърцето на Русия от началото на века подобен разточителен унес е вече вид емиграция. И страхотният удар о твърдата плът на тъй високомерно пренебрегваната история внезапно превръща безметежността в невъзвратим сън, избраната дистанция от света — в наказание, непреодолимост, несъвпадение със себе си, двойна експозиция. Набоков пък отвръща на удара като струна — изтръгва чист тон от болката (и него страданието го прави писател) и предизвиква съдбата с един непрестанен порив да превръща загубата в победа — да бъде недосегаем и горд изгнаник в спомена, превъплътен и единен. Щом трябва да бъде затворник в своята въздушна кула, то нека тя бъде издигната още по-високо с неговите ръце, нека стане негова бляскава крепост, още по-недостъпна за пошлата реалност отвън, негова обсерватория, вълшебен фар, който отпраща своите сигнали към скритите в мрак и далечина други брегове.
В търсенето на брод и опора Набоков е убеден, че между истинските творци (за творец той несъмнено смята и читателя — от онази каста избрани, които са се научили „да разпознават пошлостта“, да помнят, че „посредствеността преуспява за сметка на «идеите»“, да се пазят от „модните проповедници“ и във всичко да поставят „как“ над „какво“, без да допускат то да премине в „е, та какво?“), между хората на извисения дух съществува „някаква телепатична връзка“, че те могат да разговарят помежду си на несводим до делничната човешка реч ефирен език, за който не съществуват стените на вековете, речниците, правилата. Разбира се, двойната оптика на всяка дума у Набоков не позволява да възприемаме буквално нито отвращението му към реалността и реализма, нито пренебрежението му към идеите, нито безапелационността на заявлението му, че всяка велика литература е феномен на езика — над (и едва ли не без) всичко останало. Защото — верен на склонността си към крайна самостоятелност, готова да изтъкне дори собствените заблуди като преимущества — Набоков си има собствено тълкуване на общоприетата терминология (самата мисъл да се влее, да се разтвори в общоприетото, кощунствено накърнява гордостта му). За него „реално“ в изкуството е синоним на принадлежащо само към външния план, сляпо следващо очевидния факт, предсказуемо, преднамерено и в крайна сметка — пошло. „Идеи“ — е негативен символ на тромава конюнктурна тезисност, плоскост, грубо потъпкваща художествената хармония, равновесие, многоизмерност. А художественият език е нещо неизмеримо повече от средство за изразяване — той е философия, божествено одухотворена материя, от която единствено може да се съгради втора, по-съвършена реалност, преодоляваща и заменяща първата, „пошлата“, външната; езикът е дар свише и… хранител на Паметта, Детството, Русия — т.е. онова, което и на английски съзнанието му нарича Русия: въздухът, просторът, светлината, слънчевата аура на младостта…
131
В. Набоков. Интервью, данное Альфреду Аппелю; „Вопросы литературы“, кн. 10, 1988 г., с. 174. — Б.а.