Но макар и провъзгласил за висше благо своето пеперудено свободно реене от цвят на цвят из поляните на неограниченото културно „взаимоопрашване“, този Solis Rex на перото не може да скрие, че старателно подреденият хаос на изградените от него словесни острови не му дава достатъчна опора. „Нещо ме кара — пише Набоков в най-странната и най-коварната си книга «Други брегове» — долното мога по-съзнателно да съизмервам личната си любов с безличните и неизмерими величини — с пустотата между звездите, с мъглявините (самата им отдалеченост е вече вид безумие), с ужасните клопки на вечността, с цялата тази безпомощност, студ, световъртеж, стръмнини на времето и пространството, които преминават по необясним начин едно в друго… Трябва (…) да направя цялото пространство и време съучастници в смъртното ми чувство на любов, за да мога като болка да уталожа смъртността и да си помогна в борбата срещу глупостта и ужаса на това унизително положение, в което аз, човекът, съм могъл да развия у себе си безкрайност на чувството и мисълта при крайността на съществуването.“ Антиномичността на Набоковото съзнание и автономността на неговото гордо, независимо „аз“ взаимно се обуславят и — това съвсем не е парадокс — предизвикват напрегнато нестабилното, игрово по същността си, равновесие на неговия словесен свят. Антиномичността — съизмерването на „личната си любов“ не с човешкото, със „своето-друго“, по думите на Хегел, а с пустотата между звездите, с влудяващата неопределеност и отдалеченост на космическите мъглявини, за Набоков равнозначни на дистанцията до чуждата съдба и чуждото слово — е определена както от Социокултурната ситуация в Европа от първата третина на века, тъй и от ориентираността на собствено Набоковия културно-езиков комплекс спрямо тази двустранно чужда (по-скоро отчуждена) среда. Тези условия — въпреки раздразнението на Набоков, когато над главата му развяват знаме с чужди имена — диктуват и обективната му свързаност с традициите на класиката от миналия век, чиито последни представители — Куприн, Бунин — тогава са още живи авторитети, и с модернизма, по-точно с европейския авангардизъм от десетте-тридесетте години на нашия век. Набоков е „попил“ много важни уроци от руската класика и добре ги използува. Но макар да твърди, че „Пушкин и Толстой, Тютчев и Гогол са се възправили в четирите ъгъла на моя дом“, макар че цял живот чете лекции върху руските класици от XIX век и не крие пиетета си към тях — и тук подходът му към наследството им е крайно своеобразен, меко казано (най-ярък пример е може би отношението му към Гогол). Във всеки случай Набоков категорично не приема техния „обществен темперамент“, моралистична нагласа („дидактика“ — ще свие рамене Набоков), социалната им критичност; реализмът им за него е „абсурд“, принципно неприемлива е изобщо цялата миметическа литература. „За мен разказът или романът — пише «късният» Набоков в авторския послеслов към «Лолита» — съществува дотолкова, доколкото ми доставя онова, което просто ще нарека естетическа наслада, а нея, на свой ред, разбирам като особено състояние, при което се чувствуваш — някак, някъде, с нещо — свързан с други форми на битието, където изкуството… е норма. Всичко останало е журналистическо дърдорене или, тъй да се каже, Литература на Големите Идеи, която впрочем често по нищо не се отличава от обикновеното дърдорене, затова пък ни се поднася на грамадни гипсови късове, пренасяни с всички предпазни мерки от век във век.“ Разбира се, и тази епатираща декларация има двойно дъно — не само защото при подробно „разшифроване“ на онова, което Набоков влага (за разлика от нас) в определенията си, много от тълкуванията му зазвучават по-приемливо, но и защото теоретикът, доктринерът Набоков далеч не във всичко съвпада със собствената си художествена практика (без това да го освобождава от крайности и откровени заблуди). Несъмнено нему са по-близки търсенията на европейския авангард и когато твърди, че най-великите романисти на XX век са Андрей Бели (с „Петербург“), Джойс, Кафка, Пруст (два пъти е препрочитал всичките дванадесет тома на неговата психологическа епопея „По следите на изгубеното време“), на искреността му може повече да се вярва.