Актът на творчеството у Набоков обаче, както видяхме, е задължително, неизбежно и акт на възпоминанието — а това: поставя позицията му на известна дистанция и от авангардистите. Антиномичният, неравновесен свят на Набоков непрекъснато въвлича в силовото си поле „чужди“ текстове (миналото е сред най-важните от тях), доколкото се нуждае от опорна точка за собственото си изграждане и относително стабилизиране. Тази опорна точка може да бъде само „външна“ спрямо доминиращата система „втвърдили“ се норми (включително от собствената неканонизирана традиция), внесени с усвоените, улегнали вече текстове — затова контактът с „отработените“, класични културни модели неутрализира едни неравновесия, незабавно създавайки други, и точно това поражда и навлизането на авангардистките модели. Нито едните, нито другите не покриват изцяло Набоковия свят на въображаеми спомени, на всичкото отгоре иронично претендиращи (както личи от собственото му предисловие към руското издание на „Други брегове“) за „пределна точност“ и „пълнозначни очертания“… Художественият свят на Набоков е постоянно готов да поема — и от класиката, и от модернизма; и от миналото, и от бъдещето, и от спомена, и от въображението; той с удоволствие използува силата на триене при контакта с тях, но никога не допуска „кръвосмешение“ — борави с тях (иронично, пародийно, гротескно — театрализира ги, играе), като запазва и в двата случая своята метапозиция133: паралелизъм, по-скоро парадигматика, но не и пресичане: нито по „хоризонтала“, към сливането с „ние“ от руския реалистичен роман; нито от вертикала — към сливането с мистичното „ние“ (световната душа) на символистите.
Затова Набоковото Аз търси стабилност в още по-вътрешен концентричен кръг — в изграждането на „самовит“, тъй да го кажем, словесен свят. Това, разбира се, не е „заумният“ хлебниковски език — метафизичното съмнение на Набоков би открило навярно и в неговата крайност нещо „външно“ и в този смисъл неприемливо. Набоков предпочита по-хитра игра: той иска да открие поезията в „тайните на ирационалното, познаваеми с помощта на рационалната реч“ (изследването „Николай Гогол“). За себе си Набоков открива търсената стабилност в обособеността на един „класично“ прозрачен словесен свят, свят на рафинираното, магически всеможещо, абсолютно точно слово, фиксирано в съвършено точния текст. Точността тук е тъждествена на стабилитет — възможен само при пределно „твърд“ контрол и изключителна функционална адекватност на всеки словесен избор. Това е стабилитет, чиято последна степен на „твърдост“ е именно писаното слово, завършеният и фиксиран върху листа текст, защото само върху него крайно концентрираното в себе си творческо „аз“ открива спасително отчуждение — изразяване, отливане в „свое-друго“, над което нестабилността на вътрешното „аз“, неговата коварна игривост, сякаш повече няма власт. В това, колкото и да е странно, при Набоков има нещо от убеждението на романтиците, че веднъж създадената творба е „непоправима“, с тази разлика, че за романтиците свободната воля на художника е винаги уникална в проявите си и новата проява ще бъде не усъвършенствуване, а спонтанно създаване на друга творба; докато Набоков преднамерено довежда до „непоправимост“ текстовете си, създавайки всъщност една творба, шлифована до огледален блясък от репродуцирането в различни сюжетни ходове, развръзки, в различни декори на отразения в огледалото игрови свят. И в този аспект (както в много други) Набоков постига нещо извънредно — напълно оправдани са всички изрази на възторг от фантастичната му стилистика, която дори пределната точност и контролираност на словото прави прозрачни, неуловими, превръща ги — да перифразираме Набоков — в „лека, но неизлечима хипноза“. В този смисъл той постига наистина забележително уравновесяване на везната — отдалечаването от „ежедневието“, „действителността“, „реалността“, се компенсира от добавяне на литература в литературата, без да се губят цветът, осезаемостта, пластиката на словото, неговата изумителна изворна гъвкавост и дълбина. С това и самата мисия, самият статут и ранг на писателя (именно писател, а не друг тип художник) се издигат до нови за модерните времена висоти — където актът на писането, на демиургичното самосъздаване и на вграждане-утвърждаване на индивидуалния дух във външното тяло, във външния свят — се сливат с акта на познанието за скрити под видимата реалност закони и същности.
133
Именно тя поражда „метаромана“ на Набоков, който В. Ерофеев много проницателно и остроумно определя като своеобразен вариант на романа на възпитанието — у Набоков „роман на възпитанието на Аз-а“, чието основно съдържание, или „онтология“, са „авантюрите на Аз-а в призрачния свят на декорациите“ (на недействителния „тукашен“ свят — б.а.) и търсенето от това самотно „аз“ на стабилност сред този свят. Вж. Виктор Ерофеев — „Русский метароман Набокова, или в поисках потерянного рая“; сп. „Вопросы литературы“, кн. 10, 1988 г., с. 134–136. — Б.а.