„Този хлапак измъкна пистолета и с един изстрел просна всички старци, включително и мен“ — с тези думи на възхита и неприязън Иван Бунин посреща появилия се през 1930 г. роман на Набоков „Защита Лужин“. По отношение на оценките за младия писател има и по-драстични мнения — А. Куприн е лаконичен:
„талантлив празнодумец“. Така го приема класиката, а вероятно така го е приемала и школата на модернизма, доколкото „Защита Лужин“ — третият „руски“ роман след „Машенка“ (1926) и „Поп, дама, вале“ (1928) — още не въплъщава в достатъчно изчистен вид концептуализма на авангардистката проза, но вече не може да удовлетвори класиците. В своето „Въведение към лекциите на Набоков“ Джон Ъпдайк мотивира възможните причини за това тяхно недоволство: „За Набоков светът — суровият материал на изкуството — е сам по себе си толкова нематериално и илюзорно художествено произведение, че според него един шедьовър едва ли не би могъл да бъде извлечен от нищото, чисто и просто по върховната воля на твореца.“ По един странен начин романите на Владимир Набоков сякаш се стремят да открият все по-изтънчени и болезнени потвърждения на това заключение. С травматизираща последователност произведенията му се освобождават от топлото тяло на реализма — имам предвид по-скоро отломките от реалистичните традиции на европейската литература, които Набоков събира и причудливо разбърква, раздробява и разпилява из културните пространства на Германия, Франция, Англия и накрая Америка, потапяйки тези отломки в алхимичната смес на жестокото си въображение, — за да се стигне накрая до чистата игра, издаваща един набоковски неоромантизъм, „божествена игра“, в която диктува правото на творческия произвол и чийто смисъл той предполага в самото любуване на правилата, „съживяването“ на правилата с тръпката на нарушаването им (което също е предвидено от Играта), в хладното удоволствие от начина, по който разцъфтява предначертаната хармония на конструкцията. Във всеки случай за един от по-късните си романи („Лолита“) самият Набоков подчертава, че „сетивната информация е подбрана, овладяна и прегрупирана“, и то — бихме добавили — по начин, който превръща действителността в непознаващ състрадание към своите жертви сън. „През цялото време обаче ту по-слабо, ту по-рязко проникваха в този сън сенките на истинския му шахматен живот и той най-сетне изби навън… Ясно работеше умът, очистен от всякаква смет, разбрал, че всичко, освен шахмата, е само очарователен сън…“ Тези думи пък се отнасят към героя на „Защита Лужин“, роман, от който, може да се каже, Сирин (псевдоним на младия Набоков) истински показва ноктите си на нощен хищник.
„Защита Лужин“ по-отчетливо от всичко, писано дотогава от Набоков, откроява насоката на конфликта, обсебил не само съдбите на следващите му герои, но и творческата участ на самия писател. В призрачната, полуздрачна атмосфера на този роман (впрочем из цялото му пространство светлините и сенките са разположени като шахматни полета) всичко е на ръба на раздвоението, съзнанието играе, постоянно пропадайки ту от едната, ту от другата страна на границата между видимост и таен смисъл, между хоризонт и глъбина, действителност и сън, илюзия и кошмар, между смешното и страшното, между тежестта на принудата и изкушенията на самото участие в играта: тук и в съдбата на Лужин, и в структурата на романа, и в отношенията, които този роман създава с читателите си, смисълът на самото явление Игра е въплътен едновременно в хазартна страст и хладна пресметливост, подарък и гавра, увлечение и изтезание. Раздвоението, несъвпадението със себе си и с живота — това са дълбоките двигатели на действието под шахматната повърхнина на събитията в съдбата на Лужин, проследени от детските му години до върховете на самотната му, безплодна гениалност и до последния защитен ход. Раздвоението и участта на модерен „хомо луденс“, играещ човек, съпътствуват и самия Набоков през целия му творчески път. Неговият Лужин още в първите страници на романа е принуден да влезе в игра, по-голяма от живота му да направи избор, който не желае, и да се опита да намери спасение в единствено възможния стремеж към победа в играта. И още на входа той ще приеме далечната си присъда в сладката обвивка на загадка, която веднага се раздвоят: за да увеличи видимото изкушение и за да подготви неотвратимия, макар още невидим финал, увенчаващ правилата на играта. Тайната, към която страстно се стреми малкият Лужин, е простотата, хармоничната простота, поразяваща „по-силно и от най-сложната магия“ — и тутакси докосването му до предусещането за тази възможна, неясна хармония опира в гладката студена стена на друга тайна: тайната на паралелността, на жестоката повторителност, която съществува редом и скришом неустойчивия и напрегнато, неравновесен като шахматна хармония, зареден е подвижност живот. Тласнат не по своя воля в играта на големите, малкият Лужин мъчително долавя, усеща, а с годините и все по̀ пронизващо ясно осъзнава, че е „вкаран“ като пешка в една колосална плетеница от зависимости, където го местят, без някой да се интересува от собствените му дарби, индивидуалност, личност, че е включен в една безчовечна система, интересуваща се само от ролята, а не от уникалността му на живо същество, и в нея му е предоставен богат, незадължителен избор от ходове-улеи, поведенчески и мисловни, клишета, зад които прозира някаква сатанински свободна сила, овластена да диктува правилата, да мести фигурките по един или друг коловоз, да ги награждава с временни победи, да пресича пътищата им, да ги държи във вечен шах, да заплашва и помилва, унищожава, разменя и въздига пионката в царица… но целта, целта си остава нежна, тя се гради паралелно в някакво невидимо отвъдно пространство… И тогава се ражда неистовата жажда за Защита. Натискът на правилата, насилието на тяхната необяснимост тласкат малкия Лужин да ги наруши, да излезе от предопределената роля и да намери, по-скоро да разпознае случайно попадналия му ключ: той намира своята игра. Чрез играта на шах той прави своя незабележим преход в друга позиция, влиза със своя комбинация в Играта: за да я завладее, надмогне и… да бъде обсебен от нея. Той става Цар в играта, но едва това му позволява да прозре (и пак не до дъно, не до ново спасително нарушение) в едно късно болезнено бълнуване, че любовта му към самотните детски игри с шала, подобен на царска мантия, не е била случайна и че никак не е случайно чудовищното сливане на света край него с неустойчивата и разливаща се във всички посоки призрачна шахматна материя, попила навсякъде и уродливо иронично изпълнила всяка видима за окото форма, чиста и осезаема като електрически заряд само в тъмните вътрешни пространства на Лужиновата душа. Малката негова игра е закрила от очите му, подменила, отнела истинската, голямата Игра, в която гениалният шахматист отново е важна, но самотна фигура. Рано или късно Играта ще свърши с мат… И Лужин трескаво търси защита срещу него, но — зрящ в царството на слепите и непрогледно сляп за техните видения — той е нереципрочен, неразменяем (това е изкривеният инвариант, в който Играта е превърнала неговата човешка уникалност) и следователно на него му е отказан изход — самотният цар по принцип не може да спечели партията, колкото и гениално да играе, той е обречен на гибел. Изгарян от ужаса на това прозрение, притиснат в последното ъгълче на своя живот от неясно гъргорещите отвън сенки (те, хората от тривиалния свят на фалшиви условности, светска суета, алчност, глупост и безталантност, идват да го „спасят“, да го слеят със своето… — една от жестоките иронии на Играта), шахматният цар намира единствения защитен ход — излиза от разчертаните квадратчета на съдбата и скача в мразовитата звездна пропаст…