Що за роман е това? За вечния конфликт между гения и тълпата? Нов вариант на романтичната теза за свободата на твореца (вариант, модернизиран, в своята преобърнатост, иронична умаленост и гротескова деформация)? Мрачна кафкианска трагикомедия? Или мъчителна приказка за приключенията на играещия човек в безвъздушното пространство на тоталната унификация и безжалостно манипулиране със способността на човека да твори, да бъде неповторим, да обогатява света със своята индивидуална красота и духовност, непоносими за обществото на консумацията и насилието? Или — ако си послужим с терминологията на Йохан Хьойзинха, написал знаменитото си изследване „Homo kudens“ тъкмо през тия години, когато е създаден и романът „Защита Лужин“ — това е художествено изследване върху функцията на играта като „премахване на ежедневието“ и като „състезание за правота“? Но не може да не се забележи, че всички герои в тази творба на Набоков са грозни — и най-напред не е пощаден Лужин. Със своята недоизграденост, непълнота, нехармоничност и нереализираност, с болезненото раздуване на едни качества до порок за сметка на недостиг на други човешки черти Лужин е болезнено недоразвит като дух и затова самотността на шахматния му дар се оголва до налудна комбинативност на подгонен плъх — той престава да бъде само „явление странно, донякъде уродливо, но обаятелно като кривите крачка на дакел“ и се превръща (но по-скоро е насила превърнат) в зловещо чучело на Играта, на един тип живот с отвратителната система на неговите закони. Лужин е болният дух на едно пленено от отчуждение общество, негова отблъскващо, отблизо разгледана, небрежно „очовечена“ маска — с тлъстата тромавост на забравеното тяло, с грозната крива усмивка (жалък знак на изроден, сакат емоционален живот), с чудовищното невежество, с клишираната и мъчително оскъдна реч, където думите са „… бедни роднини на истинските слова… временно запълващи пустотата“, с безплодието на своя отвлечен талант.
Що за роман наистина — жестока социална гротеска, мрачна философска апория, раздута до роман, или… игра, равнодушна игра, насмешливо-безцелно развлечение, хладна наслада от комбинациите с литературни фигурки?… Вероятно — всичко това. Във всеки случай партията — красива, остра и студена като шахматен етюд — е разиграна блестящо! Повече от очевидно е, че Набоков не може да бъде причислен към оптимистите, нито към гневните борци, нито към непримиримите и сурови критици. Той е пронизително зорък талант — но си остава наблюдател; майстор, но наблюдател. „Мълчанието, изгнанието, майсторството“ — това е не само житейската формула на поета Шейд, герой от романа му „Блед огън“, но кредо и на самия Набоков. Вивисектор, студен, жесток, саркастичен, измъчващ, дори педантичен в своето отчуждено неодобрение и болезнено безразличие. И в самия интерес на автора към Лужин (дори описанието на този герой подбужда към нездрави асоциации, усещане за докосване до мъртво месо — изненадващо топло, нелепо запазило своята податлива подвижност заедно със странното безсилие на лишената от воля тъкан…) има нещо болезнено — също като в скрупульозния и дългогодишен интерес на Набоков към размножителната система на пеперудите, област, в която той е дипломиран специалист. И въпреки възхитата от умението на специалиста — в неговата стерилност, в неговата овладяност, във виртуозното му хладнокръвие има нещо също така безпомощно, както в шахматните видения на неговия герой, Набоков е играч. Класик на чистата игра — без страст и състрадание. И като играч — идеята за защитата на Лужин му е подсказана от самата Игра, от нуждата да намери и той сам собствената си защита. Потърсил я е в словото и — трябва да му се признае — борави с него превъзходно, мобилизира цялата му енергия за неочаквани атаки, прави смели и красиви жертви, печели неподозирани позиции, обхваща възхитителни със своята сложна преплетеност многопластови пространства, провира се до музиката на Играта, до висшите й, хладно проблясващи сфери. Но и зад този блясък, зад тази победна агресивност тъмнее мътната тромава грамада на мъката за невъзможната защита, за единственото вярно решение, което може би няма да отмени края на играта, но поне ще потуши Страха. „Болката веднага премина, но в огненото просветление той видя нещо нетърпимо страшно, той разбра ужаса на шахматните бездни, в които се потапяше… и мисълта му клюмна от още никога неизпитвана умора. Но шахът бе безжалостен, той го държеше и въвличаше. В това бе ужасът, но в това бе и единствената хармония, понеже какво друго е светът освен игра на шах? Мъгла, неизвестност, небитие…“