Страхът — това е тайната сила, която влива мрак в кристалните комбинации на Играта, това е, което кара и Лужин, и неговия създател да възприемат подмяната (на Играта с шаха, на Живота със словото) като тъждество. Тази подмяна ги лишава от изход, отнема им защитата, защото слива мисълта за жадуваната победа с броя на предвидимите комбинации, срещу които Животът винаги има в запас някой неочакван дебют. И защото самата нагласа на абстрактната игра към пресметната защита срещу огромното свободно движение на Живота е вече вяра, че поражението е неизбежно.
Според поета Владислав Ходасевич, един от добрите, познавачи на Набоковото майсторство, Набоков всъщност постоянно разгръща и задълбочава проблема за твореца (в един свят, където той е чужденец), независимо дали този творец е професионален писател, или носи маската на шахматист, собственик на картинна галерия, производител на шоколад и т.н. Проблемът се състои най-често в невъзможността за художника да повярва в своето творчество. От тази интерпретация тълкувателите на Набоковата проза извеждат усилващата се у него тенденция към автопародиране, към доминиране на „авангардистката ирония“ (Р. Поджоли), която се проявява в: засилване на напрежението между автора и неговата творба, в съзнателно „показваме“, подчертаване на: условността и фикционалността на творбата, „оголване“ на похватите за нейното конструиране и превръщането на този показ не само в иронично разрушаване: на литературността на творбата, но и в игра с читателя, с тълкуване на леките матрици в неговото съзнание. При това „конструирайки, често и в привидността на играта, авторът не се отказва от опитите си да моделира света на литературната творба като опозиция на неразумния и хаотичен свят на ежедневието“.134
В пътя от „Защита Лужин“ нататък отношението на Набоков към автентичността на литературата и неавтентичността на ежедневието геометрично-прогресивно се усложнява и в двете посоки. „Разрушена е идентичността на човешкия опит, на непрекъснатия и артикулиран в себе си живот — единственото, което обуславя позицията на разказвача… Да разкажеш нещо, всъщност означава, че имаш да кажеш нещо особено, а точно на; това пречат управляваният свят, стандартизирането и уеднаквяването.“ Така очертаната от Т. Адорно135 ситуации подсказва защо по отношение на действителността романите на Набоков се развиват като борба е „правилата“ на Играта — от трагичното противоборство с: тях и търсенето на защита от тях вътре в системата; на: самата Игра, в полето на ежедневието (Лужин), до тоталното елиминиране на тези правила и извеждането на играта в друга територия, в друго пространство — онова, което творческата личност създава около себе си, доколкото със своите „изделия“ и необходимото за създаването им поведение съзнателно разбърква предначертаните комбинации на управляваното и мистифицирано ежедневие, усилва раз поречието и неразбирателството в него, предизвиква хипертрофия на санкциониращите му функции, довежда ги до абсурд (човекът е станал пречка за обществото), „реализира метафората“ на лозунгите, моделиращи и охраняващи границите на стандартизирания свят (антиутопичния аспект в романа „Покана за екзекуция“), От друга страна, пате същата ситуация подсказва и развитието на „литературния“ аспект на Набоковите романи като борба за избор на традиции, за еманципиране на „разказването“ от предмета и свързаната с това промяна в статуса на еловото, езика на литературата (отрицанието на миметическата литература, бунтът срещу дискурсивния език).
Тази полемика на литературата със схващанията за характера на собствената й литературност се осмисля от търсенето (особено напрегнато в социокултурната ситуация на тридесетте години) на решение на проблема за собствения глас и собственото място на твореца, за същността и предназначението на творчеството в един свят, който сякаш не се нуждае от творчество, доколкото решително не търпи творци, и на проблема за културния диалог въобще, доколкото книгата е, която създава читателя си (а Набоков ще допълни: „в произведенията на писателското изкуство истинската борба се води не между героите на романа, а между романиста и читателя“), В романа „Дар“ (1935) пътят на главния герой — писателят Фьодор Годунов-Чердинцев (фамилия, която контекстът разшифрова като свързана с Пушкин и Чернишевски: признавайки единия, той ще бъде принуден да се отрече от другия) — е „път от лириката, раждаща се буквално пред очите ни от словесната и житейска смет“, към „новото, още неизвестното, истинското, напълно съответствуващо на онзи дар, който той чувствуваше у себе си като бреме“ — към прозата, където „мисълта и музиката биха се слели, както гънките на живота се сливат в съня“ и в края на книгата ние разбираме, че сме прочели същия този роман, който Чердинцев е разказал на „своята любима, идеална читателка и муза“136. Още по-сложна е картината на романа „Отчаяние“ (1936) заради извънредно заплетените метатекстови връзки с традициите на руската проза. Името на главния герой Херман отпраща към героя, но и към проблема, с който той се сблъсква, на Пушкиновата „Дама пика“. Херман (у Набоков) пише роман, чието заглавие пародийно се колебае между „Записки на един луд“ от Гогол и „Престъпление и наказание“. Разпознал в скитника Феликс свой двойник (разиграване на шаблонните читателски очаквания за двойника и открита пародия на Достоевски, заради която избухва спор между Набоков и Сартр), Херман замисля и извършва неговото убийство, а след това бяга от наказанието „с помощта на изкуството“ (представя се за актьор от криминален филм). В процеса на разказване патологичните деформации на Хермановата личност го свързват и с Передонов — герой на романа „Нищожество“ от Ф. Сологуб. Междувременно на читателя се предлага да отгатне мотивите за извършеното убийство — един от тях „тръгва от литературните амбиции на разказвача и неговата «лъжливост» и отвежда към интерпретация, сходна с тази на Ходасевич“.137
134
Maša Kovačič — Avangardni aspekti rusk Hi го man a V. Na-hako-va. E: „Urajetnost Riječi“. God. XXV, Izvanredni svezak, Zagreb, 1981, c. 364. — Б.а.
135
Теодор Адорно. Мястото на разказвача в съвременния роман, сп. „Съвременник“, кн. 3, 1969 г., с. 405 — Б.а.
137
Вж. Александър Долинин. Поглядим на арлекинов, сп. „Литературное обозрение“, кн. 10, 1988 г., с, 18. — Б.а.