Най-сложният обаче и най-дълбокият от деветте руски романа на Набоков, творбата, обединила и извела до връх всички тенденции в дотогавашната му проза (а може би и въобще връх в творчеството на писателя, който сам в едно интервю заявява, че най-привързан е към „Лолита“, а най-високо цени тъкмо въпросната книга) е романът „Покана за екзекуция“ (1938).
Въведени сме в един свят, където времето е застинало в пространствени форми, а пространството се колебае във временни — неустойчиви, взаимопреливащи се, постоянно и бавно издувани отвътре в мъчителна метаморфоза. Следвайки топографията на този свят, натъкваме се на град-общество, огромен парк-детство (което метаморфозира в мечтата-спомен за Тамарини градини — пълни с плачещи върби, лебеди, идилични пейки и сърнички), забравен музей-памет, изоставена библиотека-култура, площад-празник и лобно място, въртящи се в кръг улици с еднакви къщи-лица, сред които най-важният герой на повествованието — Цинцинат Ц. — ще разпознае своята „по гънката над носа между прозорците“ и влизайки в нея, ще се окаже в килията си — своето тяло, своя живот, своето съзнание. Защото романът за Цинцинат е всъщност именно това — роман за Самосъзнанието, за личностното средоточие, за себеосмислящото се „его“. Но това, трябва да се уточни (повествованието го налага!), е роман за едно упоено, халюциниращо, социално-анестезирано его. Неслучайно в центъра на града се въздига мавзолеят на капитан Сънни (сънят е фараонът на този мумифициран свят), а до него е паметникът на поета — сгърчена, полуслепнала, уродлива фигура с деформирана глава. От всяка точка на града се вижда „ту така, ту другояче, ту по-ясно, ту по-синя — високата крепост“, чудовищен мрачен замък с безбройни слепооки кули, изваден от класическите кошмари на Едгар По, но и от евтин филм на ужасите, от още по-евтина креватна живопис (украсен с луна като праскова, зачертана от облак) или от… образния реквизит на романтизма, от клишетата на романтическото съзнание, съвършено неуместни за този свят, където „материята е уморена“ от раздялата си с духа, а щастието е несъвместимо със свободата: замъкът, символът, шаблонът, пошлата имитация — е затворът на Цинцинат. Няма нищо странно, че килията и затворът са на различни места в пространството на този град — пространството тук е израз на време: от килията на своето тяло човешкото съзнание, пораствайки, попада в по-големия затвор на обществената принуда, в света на нормите, йерархиите, властта (в тези внушения творбата е свързана с концепциите и проблематиката на романа „Замъкът“ от Фр. Кафка, публикуван 1926 г.), а след още време — и в още по-сложно устроения затвор на осъзнатото битие, където търсещата свободен въздух мисъл се лута из безкрайни коридори, стълбища, етажи на съзнанието и подсъзнанието, попада понякога в чужди килии, обзаведени с просташки уют, навлиза в кухните на властта, копае тунели под твърдите стени на „боядисаното настояще“, които я отвеждат… право в обятията на палача, и безкрайно, безумно сънува, сънува един свят отвъд — обратен на този, в който „нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни“ и всеки помисъл за тях е престъпен.