„Всичко в този град наистина беше винаги напълно мъртво и ужасно в сравнение с тайния живот на Цинцинат и с неговия престъпен плам“ — автокоментарът на повествованието не само фиксира основния конфликт, чрез който то ще съществува и ще се развива, но и постулира още едно равнище на общуване със себе си. Самият автокоментар е вид дистанция от себе си, изместване, игра с гледната точка — и на още много места в текста ще срещаме подобни редукции на сюжета, „обзори“ на събитията до момента, с което повествованието постоянно подклажда напрежението между доверие-недоверие в себе си, между явно-скрито, ясно-умишлено затъмнено, потиснато, вярно-невярно, т.е. контролира и направлява собственото си тълкуване и своето „инобитие“ в изтълкуваното. Това раздвояване и разтрояване образува извънредно широко разклонена система: освен четирите главни „прочита“ — като антиутопия, като философска драма на човешкото съзнание и на познанието, като притча за изграждането на творческото самосъзнание и като разказ за смисъла на разказването, на писателството, на конфликта между литература и ежедневие, литература и традиция, като експеримент над възможностите на словото да създава и променя света — в тази система са обхванати всички основни ценностни параметри на човека: рождение и род, тяло и облик име и кръщение, възпитание и страдание, живот и наслади, любов и щастие, познание и вяра, история и култура, език и творчество литература и литературност, четенето, писането и повествуването, смъртта и възкресението… броих до двадесет и пет и спирам, защото този гносеологически роман дори чрез подчертаването на своята многослойност доказва не само принципната неизчерпаемост на творческата мисъл и чувство, но и важността на конфликта, оправдаващ собственото му съществуване — трагичната несправедливост в един измамен свят, сред който си дошъл „изготвен толкова грижливо“ и изпълнен с „всичко това невъзможно, волно и ослепително“ — да те осъдя на смърт.
„Съобразно със закона обявиха смъртната присъда на Цинцинат Ц. шепнешком. Всички станаха, като си разменяха усмивки.“ Шепотът и усмивките, с които започва романът — за да завърши с противоположни по смисъл гримаси и с отвъдни гласове, — поставят рамката на пародийното раздвоение, върху което се създава динамичното равновесие на цялата система на романа, нейната вътрешна повратливост и бърза трансформативност (в процеса на разказването и самата пародия постоянно „прескача“ в полето на гротеската, преминава в ирония, „слиза“ до фарса, бурлеската, буфонадата, „черния“ хумор). Отправяйки — с шепот и усмивки — поканата си да започнем играта… да започнем четенето… да започнем писането (дописването-тълкуване), повествованието начева своя разказ с разиграване на мотива „начало — край“. Краят на съдебния процес-фарс (останал зад кулисите на текста — в антиутопичното общество, осъдило Цинцинат) е въведение в историята на осъдения и предопределя нейния край. Същевременно крайното насилие (смъртната присъда) се преобръща пародийно в себе си (става покана) и сменяйки знака, се превръща в отчуждена от предмета форма, с което увеличава насилническия натиск върху съзнанието ни — заради претенцията на формата, заради фалшифицираното представяне на убийството, т.е. апотеозът на насилието, като празник, на който ни канят; заради насилието и над принципа на разчитане на символите — ценностното разграничаване делник-празник, зло-добро, свобода-насилие.
Въвлякло ни в този водовъртеж още с първата стъпка, повествованието сякаш решава да ни остави да поемем дъх и набързо разчиства терена — в началото на романа всички действуващи лица напускат сцената: „и всички се поклониха, излязоха“. На тяхно място влиза… самото повествование и започва монолога си с ироничното: „И така — движим се към края.“ Какъв край? Веднага бива вкаран да отговаря мотивът за четенето: „Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме много ли има още (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището — и… ужасно!“ Коварното повествование ловко превръща романа (т.е. себе си) в живот, напомнящ, че едва започната, книгата на живота бързо свършва и моментално подиграва тривиалността на тази истина, съпоставяйки лекомислените четци на живота е любителите на дебели романчета, четени за развлечение… а заедно с това ни внушава, че и самото машинално четене заради едното развлечение е край, смърт на четенето, смърт на романа, не-живот. На това място повествованието ни обръща гръб, става прозрачно… и ние виждаме в „килията“ Цинцинат (той единствен не може да излезе — Цинцинат е съзнанието, в т.ч. нашето… — макар че може да я напуска — в спомена-въображение). Той обикаля около масата, насред която се белее празен лист хартия и неначенат молив, „дълъг колкото живота на всеки човек освен на Цинцинат“ (отново играта начало-край). Героят започва своето писане (намек, че творческото ни съзнание се събужда и разбързва чак след като узнаем неотвратимостта на присъдата? Или прехвърляне на мотива начало-край от текста на книгата, която четем, в текста на нашия живот?)и написва: „и все пак аз сравнително. Нали този финал — аз предчувствувах този финал“. Въведен е мотивът за писането — като опора, като фиксиране на собственото „аз“ (силно разколебано от присъдата), като възможност за изтръгването на Аз-а от обземащия го хаос и отвеждането му към друга реалност (втората реалност, творчеството — като живот отвъд наложения предел). Заедно с него — и проблемът за езика: разколебаната, с разбити редици, дезориентирана, неподредена реч на Цинцинат (и пак играта начало-край: първото, което записва, е хаотично — последното… е също тъй трескаво, но то е треската на друг страх — че няма да успее да се доизкаже; речта се въздига до все по-сложно организирани и съвършени форми; сменя се и функцията на организацията й) — тази начална реакция след шока изразява абсолютната невъзможност (а съвсем скоро — в разговора с Директора — и почти неосъзнавано още нежелание) на Цинцинат да се удържи върху някаква, обща със заобикалящия го свят мяра; хаотичната му реч е контрапункт на насилническата подреденост и подредба на външния свят. Така чрез разиграването на мотива за началото-край повествованието отново ни извежда към света, който в известен смисъл го е породил, показва ни го като свят на насилието и ни подготвя да следим неговата (на повествованието) битка с него. Същевременно в самото начало, повествуващо за края, се отразява като огледало цялата постройка на романа.