Всъщност присъствували сме на истинското (и като персонаж, и като творец) рождение на Цинцинат Ц. Но докато сме още край люлката и преди да подхванем темата за раждането, нека огледаме как изглежда той. Повествованието добродушно-иронично ни предлага да го съзерцаваме като скъпоценност: Цинцинат е изящен, дребничък, почти безплътно-лек като майсторска акварелна рисунка. Според повествованието, „тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат — както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.“ Освен прозрачните очи, слънчевата коса и философската (!) шапчица върху темето му — останалото от „материалния“ облик на Цинцинат по-скоро го укрива от възможно тълкуване — „с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост… така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия“ — за нейното присъствие подсказва само челото, „обрамчено от разтворена светлина“… И този сияен човекодух (явна е алюзията с Христос138; тя се поддържа и на други места в текста — с мотива за ходенето върху водата, за способността духът да премине там, където убогият ум потъва; Цинцинат за пръв път осъзнава тази си способност като дете, готвейки се да скочи от перваза на прозореца, и за последен — когато се разколебава в нея след обявяването на присъдата), този вътрешно прозрачен човек, чиято глупост е само полепнала боя от обкръжилия го свят, е обвинен от своите съграждани-надзиратели — до един охранени, яки, тромави, лъскави, гушести, вонящи, енергични, — от тези тъмни души, нечовеци, чудовища, пародии, подвързани в човешка кожа, в… непрозрачност. Напълно логично: в гносеологическия роман на Набоков — а този роман се самоотъждествява игрово с живота — висша ценност е познанието, а върховно познание е художественото. В преобърнатия свят на Града (още един „Град на Слънцето“?…), решен в духа на антиутопията като предписваща „доброто“ институция, като символ на организираното насилие на стандарта, всепроникващия контрол, тоталната власт върху човека и неговия вътрешен самостоен свят — там висшата ценност е върховно престъпление, индивидуалното познание се възприема като покушение срещу „доверието“ към истинността на предложената действителност и нейната правомерност, непроницаемата за повърхностния поглед духовна глъбина е „гносеологическа гнусност“ а съпротивата на личността да се отдаде доброволно и ентусиазирано под надзора на целостта се осъжда на декапитация, отстраняване на излишната част… без значение, че тя обективно е най-необходима.
138
Неслучайно в прародителката на съвременните антиутопии — Поемата за Великия инквизитор (у Достоевски) — затворник и едновременно съдия на проектирания свят на несвободата се оказва, „личността на личностите Исус Христос“. Вж. Р. Гальцева, И. Роднянская. Помеха — человек, сп. „Новый мир“, кн. 12, 1988 г., с. 220. — Б.а.