Обявяването на присъдата означава, че по обясними причини няма да присъствуваме на рождението на Цинцинат като верноподаник на Града, но от повествованието ще научим, че… той е подхвърлено дете, сирак. Така се въвежда мотивът за „родството по избор“ (с много далечна алюзия на Гьотевия роман): чрез двойно отказаното от Цинцинат и на Цинцинат родство с обществото мащеха — или… чрез загатнатото в разговора му с Цецилия Ц. (а извън него активно подчертавано от цялото повествование) родство с Отвъдното, доколкото неизвестният му баща, помнен и срещнат от майката само като глас в тъмнината (значителен детайл!), също е принадлежал към кастата на непрозрачните духовни изгнаници, съчинители на сънища и притежатели на тайни. Историята за Цинцинатовия произход напомня за непорочното зачатие на Христос и още веднъж ни отправя към травестията на християнския мит в този роман. В мотива за рождението връзките с този мит се проявяват чрез идеята за второто раждане, възкресението, спасението и чрез идеята за покръстването с ново име. А чрез проблема за номинацията (най-недвусмислено свързан с основната линия на романа — очертаването, отстояването и развитието на собствената духовна територия, на Личността) повествованието отново се развихря да преплита нови и нови връзки с основните си нива на прочит.
Името Цинцинат Ц. — нека си позволим един експеримент в духа на романа — отвежда към френския глагол zinzinuler — чуруликам, и се поддава на свързаност с неговата птича телесна лекота и „душевна нагласа“. Двойничеството на името обаче подсказва и известно напрежение между подсказания смисъл и подчертаната изкуственост на безфамилното Цинцинат Ц. Близкото по звучене (също своеобразен намек за родството им) и по изкуственост (и тя не е пощадена от Града) име на майката — Цецилия Ц., на свой ред отвежда към името на католическа светица, но и към cécité — слепота (антиномичен намек за сполучливото разпознаване на „непрозрачния“ баща?). Директорът, едновременно лекарят на затвора Родриг (т.е. и неговият двойник, пазачът Родион), също е покръстен — „антихристката“ подплата на името му се раздвоява към roder — навъртам се, обикалям, дебна, или към rôdeur — нощен скитник. Палачът м’сю Пиер е pierre — камък, брус за то чене. Емочка, дъщерята на директора (това родство ще се окаже смислово важно в друга насока), е коварно олицетворение на думата aimer — обичам. Освен нашепването, че пред нас се разиграват герои-думи, повествованието намира и други основания за номинативна игра, за чиито цели започваме смътно да се досещаме при описанието на Цинцинатовите занимания в периода на общественото му юношеско възпитание: на петнадесет години той започва да работи в ателие за меки кукли — пособия, и изработва мъничък рошав Пушкин, приличащ на плъх Гогол, дебелоносичко старче Толстой, закопчан с всички копченца Добролюбов с очилца без стъкла — т.е. травестираните шаблонни представи за литературната класика на XIX век, неговата класическа „митология“ — както заядливо подхвърля повествованието, издърпващо за ушите Цинцинат от „лъжливия подслон“, който той се кани да намери сред тях, като допълва характеристиките на Цинцинатовото обкръжение с допълнителни кукленски атрибути (дрехи, жестове, съответната реч), повествованието прехвърля нови мостове към творби от европейската и руската литературна традиция. Така Родриг трябва да се свърже с литературата на романтизма, Родион — с „Престъпление и наказание“ на Достоевски (особено ехидна отпратка), м’сю Пиер — с „Война и мир“ на Толстой, адвокатът Роман Висарионович — с неистовия Висарион Белински, съпругата Марфинка — с „Пропаст“ на Гончаров, майката — акушерка, живееща в село Докторско — с Чехов. „Самата екзекуция на Цинцинат при такъв литературно пародиен прочит на романа се оказва дългоочакваното освобождение на художника от гнета на «прогнилата традиция».“139