„Артист, голям артист“ — си мислеше често тя, загледана в тежкия му профил, в едрото му прегърбено тяло, в тъмния кичур, винаги залепнал на мокрото чело. И може би защото не знаеше нищо за шаха, тази игра беше за нея не просто домашно занимание, приятно прекарване на времето, а тайнствено изкуство, равно на всички признати изкуства. Никога досега не беше срещала отблизо такива хора — нямаше с кого да го сравни освен с гениалните чудаци, музиканти или поети, чийто образ познаваше също толкова сигурно и смътно като образа на някой римски император, на инквизитор, на скъперник от комедия. Паметта й съдържаше късичка тъмна алея с наредени там всички лица, докоснали по някакъв начин въображението й. Имаше училищни спомени — девическата гимназия в Петербург с необичайния бръшлян по фасадата, обърната към онази недълга, прашна, безтрамвайна улица, и някакъв учител по география, преподаващ също и в мъжкото училище — едроок, белочел човек с чорлава коса, болен — както казваха — от охтика, гостувал — както казваха — на далай лама, влюбен — както казваха — в една от големите ученички, в племенницата на белокосата, синеока инспекторка, чието спретнато кабинетче беше уютно със сините си тапети и с бялата печка. Географът бе останал в паметта й именно върху син фон, заобиколен от син въздух, и бързо се приближаваше, по навик забързано и шумно нахлуваше в класа и изведнъж се стапяше, изгубваше се, отстъпвайки място на друго лице, сторило й се също неприличащо на всички останали. Появата на това лице бе предшествувана от дългото внушаване от страна на инспекторката, че не бива да се смеят, в никакъв случай не бива да се смеят. Беше през първата съветска година, от четирийсетте ученички в класа бяха останали седемнайсет, всеки ден посрещаха учителите с въпроса: „Ще учим ли днес?“ И те неизменно им отговаряха: „Още не сме получили изчерпателни инструкции.“ Инспекторката им нареди да няма никакво кискане, когато ей сега пристигне човекът от Комисариата по народната просвета, каквото и да говори, както и да се държи. И той пристигна, и се настани в паметта й като извънредно забавен човек, дошъл от другия, от нелепия свят. Беше куц, но много подвижен и суетлив, с бързи, скачащи очи. Девиците се струпаха в утихналия салон и той крачеше пред тях назад-напред, като пъргаво накуцваше и се извръщаше с маймунска ловкост. Като куцаше покрай тях, като чевръсто тътреше крак върху двоен ток, като разсичаше с дясната ръка въздуха на правилни късове или го изглаждаше като сукно, той подробно и бързо говореше за лекциите по социология, които ще им чете, за скорошното им сливане с мъжкото училище — и неудържимо, до болка в скулите, до конвулсии в гърлото я избиваше смях. По-късно във Финландия, останала в душата й като нещо по-руско от самата Русия, може би защото дървената вила и елите, бялата лодка върху черното от еловите отражения езеро особено проникваха в нея като руски, особено се ценяха като нещо забранено, останало оттатък Белоостров — в тази още вилна, още петербургска Финландия на няколко пъти отдалеко бе зървала един прочут писател, много блед, с ярко очертана брадичка, все поглеждащ към небето, в което започнаха да се въдят вражески аероплани. И той бе останал по странен начин редом с руския офицер, който по-късно изгуби ръката си в Крим — съвсем кротичък, свенлив човек, с когото през лятото бе играла тенис, през зимата бе карала ски и при този снежен спомен изплуваше отново върху нощния фон вилата на прочутия писател, където той сетне почина, разчистената пътечка, преспите, осветени от електричество, призрачните ивици върху тъмния сняг. След тези заети по различен начин хора, всеки от които обагряше спомена й в свой определен цвят (синият географ, комисарят в защитен цвят, черното палто на писателя и целият в бяло човек, подхвърлящ елова шишарка в ракетата), се ширеше неопределеност и мимолетност — животът в Берлин, случайните балове, монархическите събрания, многото еднакви лица — и всичко това бе още толкова близко, че паметта й не можеше да намери фокус и да се ориентира кое е ценно, а кое е смет, пък и кога ли тепърва да се ориентира, твърде много място бе заел навъсеният, невиждан, тайнствен човек, най-привлекателният от всички, известни на нея. Тайнствено беше самото му изкуство, всичките изяви, всичките белези на това изкуство. Скоро научи, че след вечеря той работи до късно през нощта. Но тя не можеше да си представи тази работа, тъй като нямаше за какво да се захване — нито за статив, нито за роял, а именно към такава емблема на изкуството се насочваше мисълта й. Стаята му беше на първия етаж, разхождаше се с пура из мрака в градината, понякога виждаха лампата му, наведеното му лице. Някой й съобщи най-сетне, че той седи над празна шахматна дъска. Прииска й се с очите си да види и веднъж, няколко дни след първия разговор, се промъкна по пътечката между храстите олеандър до прозореца му. Почувствува обаче внезапно неудобство, отмина, без да погледне, излезе на алеята, до която долиташе музиката от казиното, но не превъзмогна любопитството си и отново се върна към прозореца, като нарочно скърцаше с камъчетата по пътеката, за да убеди себе си, че не наднича в чуждия живот. Прозорецът му беше разтворен, щората не бе спусната и в яркия отвор тя видя как той си съблича сакото и издул шия, се прозява. И в тежкото, бавно движение на рамото му, повтарящо се все пред очите й, докато припряно се отдалечаваше от тъмнината към осветената площадка пред хотела, й се привидя някаква могъща умора след незнайни и дивни усилия.