Повествованието обаче настоява и за друго тълкуване на имената, за което няма преки аналози в текста, затова пък има повече от достатъчно направляващи внушения откъм контекста — и то също е свързано с идеята за рождението и произхода (или поне тръгва от тях). Отбелязаното вече подобие на „обществено наложените“ изкуствени имена Цинцинат Ц., Цецилия Ц., лекотата на взаимопреливането Родион-Родриг, тоталната лишеност на всички герои от фамилни имена, а на някои — и изобщо от всякакво име (маскираните пазачи в затвора — символи на безименната, беззаветна вярност и изпълнителност на чужда воля) ясно говори, че тези имена не са знаци на личностен суверенитет, а персоните, които ги носят, са функции, а не индивиди (това се отнася и за „положителния“ герой Цинцинат, само че неговата функция е съвършено различна — и противопоставна — на останалите; той единствен е предназначен от повествованието да се прероди от функция на повествованието — в личност, т.е. да се прероди в нова функция за повествованието, доближавайки самото него до реалната намеса в нелитературната действителност, което е вероятно и користната цел на лукавото повествование). Безфамилността и пълната взаимозаменяемост, или поне лесна проницаемост, прозрачност, на „личните“ им имена е не само характеристика за основен принцип на антиутопичното насилническо общество — притежанието на всеки от всички, — но и характеристика на времето в това общество; неговите поданици съществуват само сега и тук, те нямат минало, нямат биография, а биографията им е епизирана и ритуализирана, тотално мистифицирана — също както материята на техния свят, също както ежедневието в техния Град. Те са лишени от история — а значи нямат и друг пример, друг ориентир за сравнение и назоваване на действителността в настоящето (затрупана от призрачни имена). Нямат ли история, жителите на Града нямат и култура, нямат и бъдеще. Създадената в техния свят „втора реалност“ фалшиво-манипулативно обосновава деформираността на първата и изисква вяра, а не познание — затова познанието на Цинцинат е престъпно. „Бъдещето“ за тях е само по-нататъшният им механичен ход в каналите (тунелите) на предопределената, регламентирана съдба. Тяхното време е заключено в часовника с празен циферблат, върху който пазачът Родион рисува стрелките… Свят на тотална затвореност в настоящето, откъдето няма излаз — то е техният Замък, където глупостта управлява, ежедневието изтезава, а пошлостта сече глави.
Как се отнася към всичко това повествованието? Иронично, разбира се, защото всяко повествование вярва в себе си: „Това, което не е назовано — не съществува. За съжаление всичко бе назовано“ — въздъхва Цинцинат при посещението в музея, сред неразбираемите експонати. Изказаната от него първа част на тази мисъл е концепцията на тоталитарния свят и на тоталитарното съзнание (може би има връзка с Хегеловата мисъл: „Всичко действително е разумно, всичко разумно е действително“, която, казват, оправдавала съществуването на монархизма). Цинцинат обаче неразумно и упорито ще търси себе си в неназованото и неназовимото, вярва, че ако изречената мисъл е лъжа (Тютчев), то записаната — макар объркано, затруднено, приблизително — успява да улови, да задържи нещичко от Отвъдното. Писаното слово придобива изключителен статут, защото е единственото нещо, което има шанс да пренесе лутанията и прозренията на индивидуалната душа отвъд границите на спрялото настояще. Затова и надписите по стените на музея-памет са полуизтрити предупреждения, заглушени викове от подземието. Само един е запазен: „Ще глобявам писателите!“ — подпис: директорът на затвора. Но отказаното право на име не означава само насилствена слятост с отредената социална роля, а доколкото тя е стандартизирана и „индивидът“ трябва да се нагажда към нея — то тя е и маска; ролята е трайното, личността — мимолетното, „възпитуемото“, преработваното. Обвързаността с ролята-маска означава отсъствие на истинска привързаност между човеците, ужасяващ дефицит на щастие и любов и запълването на дефицита с най-гнусни заместители (автоматизираният разврат на Марфинка); навеждайки ни към тези зависимости, повествованието пародира и християнската идея за любовта към ближния и спасението чрез нея.
Лишен от род, име, история, щастие, любов, надежда — индивидът е изцяло подготвен да бъде владян, да бъде изпълван с чуждо съдържание. Как ще стане „наливането на меховете“, любопитствува повествованието, което досега ни е занимавало с възможностите за решаване на въпроса от обществена гледна точка, и… решава да отмести друга подвижна стена в своята магическа къщичка. Връщаме се при празната сцена, на която е поставена чезнещата външна обвивка на Цинцинат. Той сънува (т.е. седи до масата и записва първите си предродилни думи). Играта се основава на изначалната диалектика на понятието личност: личност-персона, индивид, тяло, личина̀, външност, роля; и личност-съзнание, самосъзнание, Аз и свръх-Аз… В мига на раждането на съзнанието, което по-късно ще се нарича Цинцинат, или някак другояче, край люлката още няма никого, но… влъхвите скоро ще влязат и строгото повествование не ще им разреши да създават суматоха — влизайте един по един, редът е важно нещо. Пръв възниква Родион, пазачът на всичко, грубият тъмничар, слугата… и тялото (също и невежеството), с тежестта на материалното, с пошлата елементарност на физическите потребности; той слугува на душата, помага й добродушно, като я държи за краката — да не падне, когато непредпазливо се катери по столовете, към недосегаемото прозорче за отвъд… — и пак той е най-верният й пазач, никога няма да я пусне от затвора. Родион влиза при пробуждащия се дух с покана за танц — един тур валс, в който овластената грубост тананика мелодията, насилвайки съзнанието да участвува в тромавия танц, запознавайки го с най-важното изкуство, с което й предстои да се занимава в бъдеще (танцът с властта като вид изкуство) и… изпълнявайки плана на повествованието, да ни внуши, че за онзи, който свикне с танца, страхът за тялото ще стане верен пазач. Този страх, телесен и по произход, и по равнище, не ще позволи на духа да се разходи по-далеч от затворническата градина, постоянно ще го въвлича в лъжливата логика на нещата и… ще го тласка неволно в ръцете на палача. Втори пристига Родриг — директор и лекар на затвора, тоталитарен вожд и фанатик на усърдието, той формулира, формализира, създава реда и бди над него, командува и съди, говори на формализиран, казионен, институционализиран, т.е. „чужд“ език; той е рациото, разсъдъкът (но също и глупостта). Едва появил се разсъдъкът — ето я и Марфинка, чудовищната, грубо боядисана панаирджийска кукла на страстта (и измамата). Както винаги късно, запъхтян, изгубил копчетата на ръкавелите си и безкрайно покрусен от тази велика драма, след страстта влиза разумът (и подлостта), опитният адвокат (същият — и прокурор) Роман Висарионович, „най-жалкият“ от компанията, както разбира Цинцинат и, уви, единственият, с когото можем да се съветваме по процеса. Между гостите пробягва Емочка — единствената, която самият Цинцинат търси; коварната и пленителна Емочка, която го радва и вълнува като мечта от детството, но има и способността мигновено да го забравя, флиртува с него, но оставя без отговор Цинцинатовия въпрос „нима не ти е жал за мен“, а, както си играе, е способна и да го отведе вместо на свобода — право в ръцете на мъчителите. Тя въплъщава емоциите (но също — надеждата, предателството, забравата). Е, сега Цинцинат е комплектуван, време е да дойде м’сю Пиер със своя инструмент, доброжелателен, амбициозен, услужлив, приятно усмихнат като Чичиков… — той е палачът, пошлостта, насилието, страхът от смъртта и самата смърт, но… той е и познанието, в известен смисъл. Едва след тържественото му навлизане в играта, на арената-килия се изсипват роднините на Марфинка накуп, дребните бесове: подмазвачество, агресивна простащина, лакейство, доносничество, сметкаджийство, егоизъм, разврат, злоба, конформизъм. И едва най-накрая влиза майката — загубената святост, завръщането към началото, към себе си, откриването (от Аз-а) на свръх-Аз-а, новото раждане на самосъзнанието, в онзи проблясък на очите — „мигновен, о, мигновен — но бе така, като че проникна навън нещо истинско, безспорно… Тази последна, сигурна, обясняваща всичко и предпазваща от всичко точка, която и у себе си умееше да напипа“. Срещата със „своето-друго“ често е проблясък в мига преди гибелта — затова тук свършват и посещенията. Съзнанието вече може да погледне отвъд…