„Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо!… Той съществува, моят свят в съня, не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие… Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край… Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се;… там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч…“ Повествованието е описало огромен кръг, за да се върне отново към проблема за творчеството в тази най-висока точка.