Оттук нататък започва; снижението — до изненадващия финал пред ешафода. Но преди да блесне брадвата, повествованието ще ни преведе през още един кръг на ада. Според концепцията на романа, и проблемът за творчеството — последният, ако може така да се каже, спорен проблем на съществуването — е разгърнат на няколко равнища, които взаимно се осветяват. На етажа на патетично-ритуализирания живот в антиутопичното общество културата също е ритуал, който на свой ред има етажи: най-ниският, най-долният (и в преносен смисъл.) е ритуалът на забавленията със смъртта. Смъртта-спектакъл е гротескно деформирана, дори вече не до театър, той е високо зрелище, а до цирк, до панаир (и в това има покрай другото и още един намек — поглед към най-горния етаж, етажа на съзнанието — смъртта на духа е общодостъпна, тя е „лек жанр“, тя е… масова култура). „Творчество“ и „красота“ от по-висок разред (съответно гарнирани с по-дълбока ирония, пародия) е актът на подготовката за смъртта. Този екзистенциално дълъг акт (на „нормалния“ човек той отнема цели години на философствуване в най-високия смисъл на понятието) тук е гротескно свит до еднократен акт на пиратско отвличане — поне замисълът е да се отвлече съзнанието на затворника е една забава — и отново чрез масово, „всенародно“ увеселение: наемни артисти-декоратори, с благословията на грижовната затворническа управа (наистина, колко много сили са загрижени да мислим по-малко…) организират бал с феерични илюминации, чиято гръмлива помпозност смазващо противоречи на отчаянието, обзело Цинцинат. „Маже да се каже, сбъднала се е мечтата за излаз на изкуството извън собствените граници, към пряко «творчество на живота»… изкуството, превърнато в цинична «технология на чувствата» (Хъксли), сякаш пародирайки архаиката, приема… псевдокарнавални, псевдофолклорни форми, целият смисъл на които е да се мобилизират душевните сили в полза на монолита и да се задуши гласът на отделната човешка душа.“140
Още по-високо, но и по-сложно шифровано е следващото равнище на проблема за културата и творчеството — този път представен като проблем за отношението на „новия“, прозрачния сват към старата, индивидуалната, книжна култура, и проблемът за четенето. Въпросното отношение е напълно диалектично; изисквайки прозрачност, това общество се стреми да затъмни всяка култура, която очаква индивидуален прочит — всички книги-символи, хранители на истинска култура и представители на истинско творчество, са „централизирани“ в библиотеката на затвора (само директорът ще решава кое е разумно, кое е полезно) и са подредени така, че никога да не може да се открие необходимата. Външният ред е причинител на вътрешно безредие, което работи против контекстуалните (и интертекстуални) връзки на културата с проблемите на деня; така настоящето се лишава от мяра за тълкуване, за познание, т.е. от възможност за самостоятелно, творческо мислене. Отнетото изкуство на четене отново — и на това ниво — означава размиване на границите на личността; лишаването й от културна история и бъдеще е изгнание в безкрайността на моментното днес. Съответно и четенето се ритуализира, формализира, проточва се в необозрима безкрайност и се насочва функционално от познание към празно „развлечение“, деконцентрация на съзнанието, убиване на вътрешното му време. Цинцинат безкрайно чете една-единствена книга (принудително е „човек на едната книга“), огромна тухла от 3000 страници (явна гротескна деформация), на всичкото отгоре най-модният (вечно модният) бестселър в момента без край — „модата“ в културата на книгата за Набоков е една от най-отблъскващите форми на пошлостта, когато масовият вкус, омразната, евтината „популярност“ върши насилие над книгата и механизмите на рекламата (митологизиращият механизъм на културата) налагат върху творчеството етикети (също проява на насилието да се внася ред чрез опростяване) вместо обратното — книгите да създават читатели. В околоцинцинатовия свят на баналността и лицемерието най-четеният роман се нарича „Quercus“ (думата означава „измислен“) и в него надълго и нашироко, буквално „както дойде“, в сляпо следвана последователност се описват с безразборни подробности всички събития, случили се под короната на един огромен дъб. (Може би същият, чийто дънер ще послужи като ешафод във финала…) Чудовищната — не само по обем, но и с претенцията си за важност — биография на дървото е не само пародия на историята (подменена дори не от документ, макар и фалшифициран, а от откровена „художествена“ измислица), история, от която е лишен Цинцинат, но и пародия на традиционния роман-хроника: прототипът на „Quercus“-а е в Андерсеновата притча „Дъбът“, от нея се прави асоциативен скок към дъба, предизвикал известните размишления на Андрей Болконски, а от тях сме отпратени към типа романи, чийто най-представителен образец е „Война и мир“, и към авангардистката полемика на Набоков с представите на класиката за романа и неговите функции в модерния свят, спор, в който Набоков си служи и с контрапримери — самия роман „Покана за екзекуция“.