Набоковото произведение влиза, на собствените си страници, в ролята на аргумент и при още един творчески спор — с миметическата литература141. Огледалото и огледалността на няколко пъти се споменават в този роман, а у Набоков изобщо огледалото се появява във важни, принципно важни точки от повествованието, когато трябва да се изясняват позиции, основни творчески възгледи. Тук вече видяхме огледалото поне два пъти: веднъж скрито, когато чрез мотива „начало-край“ се докоснахме до композицията на романа, отразена в началото му; втори път — пряко в текста, и то в кулминационния момент на мисленото докосване на Цинцинат до Отвъдното, до света на сънищата и творчеството. Сега за трети път огледалото се появява в разговора-раздяла на Цинцинат с майка му, и то пак в преломен момент — миг преди да припламне искрицата на разпознаването помежду им. За повествованието този момент на намирането на себе си е подходящ повод и то да напомни за себе си, и чрез себе си да се самоопише като тип литература — в разказа се отрича скрито, но категорично моделът на литературата — „гладко огледало“ (миметичната литература) и се налага моделът на „кривото огледало“ (по-близък до Гоголевия и Набоковия), в чиято повърхност от безсмислените, неразбираеми сенки се подрежда „очарователна“ картина, по-дълбока и по-ясна от обикновената, по-весела, но и „ужасна“ с непредвидимия резултат от оглеждането: „… когато бях дете, излязоха на мода — ах, не само сред децата, но и сред възрастните — едни такива неща, казваха се «нетки», и към тях бе редно да има специално огледало, не само криво — абсолютно преиначено, нищо не може да се разбере, дупки, бъркотия, всичко се плъзга пред очите, но кривината му не е току-така, а нарочно направена… Или по-скоро към кривината му бяха така подбрани… С една дума, вие имахте ей такова диво огледало и цяла колекция различни нетки, тоест абсолютно нелепи предмети: всякакви безформени, шарени, на дупки, на петна, изпъстрени, буцести като някакви изкопаеми — но огледалото, което абсолютно разкривяваше обикновените предмети, сега получаваше истинска храна, тоест когато поставяхте един от тези неразбираеми и уродливи предмети така, че да се отразява в неразбираемото и уродливо огледало, беше чудесно; минус по минус — плюс, всичко се възстановяваше… и ето че от безформената шарения в огледалото се оформяше дивен строен образ… Можеше — по поръчка — да видите там собствения си портрет, тоест дават ви някаква кошмарна каша, и тъкмо това сте вие, но ключът от вас е в огледалото.“
Ето този ключ от себе си търси Цинцинат в писането и сякаш започва да го напипва… „По-добрата част от думите ми са забягнали и не откликват на тръбата, а другите са сакати“, въздиша той, сякаш безсилен. Но… тази въздишка всъщност ознаменува една победа! Цинцинат не само се изказва гладко (за разлика от първия хаос, който бе положил върху листа), той отдавна е постигнал изразителност, тънки нюанси на словото, в които вече има отблясъци от онова Огледало, той е стигнал до увереността „аз знам нещичко“… Но той вече се е издигнал и до разбирането, че на него целенасочено са му отнемали години наред собственото слово, че постепенно са свивали обръча, докато го превърнат в Робинзон на своя език, неразбираем вече за никой друг в света, че пекат да го принудят да млъкне завинаги (има толкова много мълчащи дърдорковци край нас) — той се е издигнал над собствената си ограниченост и сакатост и доста добре се справя със съхранените собствени думи дори когато препуска по листа в страха си, че няма да успее да каже всичко, да каже поне важното, поне най-важното: Аз Съм! Не трябва да се бяга! Мога сам!… Цинцинат е вече узрял за срещата с м’сю Пиер и какво струва пред Цинцинатовото просветление гнусната реч на палача-гносеолог (въобразил си, че познава душата на осъдения тъй добре, както врата му) за земните наслади, за оргазма на подчинението и утолителността на покаянието… И, разбира се, времето на човешкия живот никога не стига, за да се изразим напълно, дебелата книга изведнъж се оказва прелистена до последната страничка (да си спомним началото), неизписан остава и последният лист на Цинцинатовата книга, с единствената надраскана — и зачеркната! — дума „смърт“ върху него. Предсмъртно желание — „да допиша нещо“. Няма време — и до последния миг Цинцинат ще повтаря недописаното, само една, но все по растяща дума: сам. Сам пред смъртта. Сам, но придобил себе си. Сам, т.е. свободен. И едва тогава ще чуе близки гласове на същества, подобни нему…