Може да се каже, че тази звездообразна творба на Набоков протяга пипалца към всички краища на неговия свят и на този центростремителен порив е подчинен и строежът й — тя е антологична, тя е средоточие на всички основни теми, проблеми и мотиви в романите, а — паралелно — и в живота му. И най-важният сред тези проблеми (онзи, заради който се търси обратният път към „изгубения рай“) е проблемът за идентичността на човека със себе си, със своето място в света, за границите на познанието, от което зависи личната съдба, за възможностите на творчеството да намери брод към това заветно място, прокрадвайки се отвъд стобора на видимостите, към метафизичните дълбини, към вътрешния закон на битието — онзи същият, който играе с нас, като допуска развитието на безграничната мисъл и чувства при крайност на съществуването. И в същото време „Други брегове“ изразява нещо, което остава неуловимо в отделните съставки — романи и биографични фрагменти, — набоковската „Голяма идея“, която той може да не признава, но упорито търси в системата на цялостното си творчество, в общото (Набоков и живота приема и възприема само като творчество: в детството — спонтанно, а по-късно — съзнателно), Затова „Други брегове“ не е само рекапитулация на изследваното. Тази творба е експериментална лаборатория, където Набоков „тайно“ анализира пътищата за раждане на романа, включително и собствения живот-роман. Затова тук ще намерим и своеобразен каталог на похватите му: игра, мистифициране на читателя, на описваната действителност, на самите похвати, пародиране, гротескно деформиране, постоянни иронични атаки срещу измамните ефекти на „реалната“ фасада и пробиви до нейната обратна, същностна страна — изобщо, неговото майсторство в божествената игра със Света, Текста и Читателя, — магьосническо представление, в което думите са реквизит, писателят е чародей, а книгата — свят и илюзия. Като роман за романа от набоковски тип, „Други брегове“ не се ограничава с митологията на детството, а прави опит за решаване на главните въпроси, които изпълват бита с битие, а битието — с цел, конкретизираща общата участ до лична, неповторима съдба със свой собствен смисъл: кой съм аз? мога ли да разбера света? как го чета? истина ли е това, което съм разбрал? — въпросите на Алиса, живееща също като героите на Набоков едновременно в света на чудесата и в огледалния свят. Ако загадката на непознатия живот е истинският импулс на романа (Т. Адорно), това Набоков тази книга е опит да се постигне загадката на собствения живот, а чрез нея — и на човешкия живот въобще в една действителност, в която механизмите на отчуждението („изгнанието“) правят хората и отношенията им все по-тайнствени едни за други и за себе си, метаморфозират ежедневието в мит (а всяка метаморфоза е толкова интересна за наблюдение — мимоходом подхвърля Набоков), обвиват същността на битието с делничните пластове общоприета, позната — и затова двойно по-непроницаема — „чуждост“ на манипулирания от надличностни сили свят. Ето защо „Други брегове“ — включително и поради своя автобиографизъм — също може да се нарече роман: за „поуките“ от възпитанието на Аз-а.