В постоянното реситуиране на това Аз от инобятието в по-късните етапи-стъпала на развитието му (изгнаничеството, творчеството, „подвигът“ на себеоткриването, битката с матриците на социума, „изтреблението“ на тираничните механизми, унифициращи личността, и т.н. — всеки от тия етапи е свързан с основния тон, атмосферата, „декора“ на избрания къс действителност и проблемната ориентация сред нея на някой от руските романи на Набоков) към „рая“, възвръщан винаги, но всеки път по-трудно, по-мъчително, се забелязва една странна закономерност (именно тя поражда и новата проблемна, „възпитателна“ ситуация във всеки следващ роман на Набоков): при толкова много движение, а целият набоковски свят е извънредно динамичен, в него никога не се проявява идеята за Пътя. За Набоков Пътят е пречка към самоидентификацията, защото може да бъде само отдалечаване от себе си.
Всъщност неговото сферично Аз винаги носи рая у себе си — само там може да го „скрие“ от времето — и „завръщанията“ в този рай не означават изминат път, а само освобождаване на душата от поредната маска („всяка реалност е маска“, твърди Набоков, а с думите на Цинцинат обяснява: „Смъквам от себе си обвивка след обвивка и най-сетне… стигам по пътя на постепенното разсъбличате до последната, неделима, твърда, сияеща точка и тази точка изрича: има ме!“). Всяко маскиране е развитие, всяко завръщане-демаскиране е повторение на скритите мотиви в явната съдба и същевременно ново пресътворяване (в плътта на словото, на изкуството) на чертите на Едема, изпълнен с пъстроцветни пеперуди. Преминаващият през изпитанията на живота Аз вечно се „завръща“ в своето лоно, изведено извън времето. Но това решение на дилемата също е илюзорно, „освобождението“ винаги разкрива трагичната абсурдност на живота: всяка стъпка вън от света на творчеството е… стъпка към смъртта, забравата. Затова Набоков с такава отчаяна упоритост търси мост към реалността, към вечното, постоянно го обсажда със своите текстове, с капаните на словото си, затова всъщност се връща постоянно в детството, виждайки в него гранична ивица, най-близка до вечността — но в самата вечност той се вглежда, защото се надява да открие там „тематичния рисунък“, тайните повторения, чиято комбинация да стане значеща, да разкрие систематизма — концепцията на Съдбата-художник за собствения му живот. Мъчейки се да отгатне къде съдбата е започнала своите шахматно-скрити атаки, за да парира по-нататъшния им ход, той сам строи своя свят без пътища, ечащ и кръгъл като кула, в която времето е спряло. „Да си призная, не вярвам в мимолетността на времето… Научил съм се така да сгъвам този вълшебен килим, че едната шарка да съвпада с другата. Дали ще се препъне, или не скъпият посетител, си е негова работа. И най-висшата наслада за мен е — извън дяволското време, но дори твърде вътре в божественото пространство — някой избран наслука пейзаж… всяко кътче на земята, където мога да бъда в компанията на пеперудите… Ето това е блаженство и в него има нещо, което не се поддава напълно на определяне. Това е като някаква мигновена физическа пустота, накъдето се устремява, за да я запълни, всичко, каквото обичам на света. Това е като мигновения трепет на умиление и благодарност… — не зная към кого и към какво — дали към гениалния контрапункт на човешката съдба, или към благосклонните духове, лелеещи земния щастливец.“