Парадоксът е наистина трагичен — щастие всред безпътицата. Щастие от творчеството, добрало се до цветните поляни „извън дяволското време“ върху крилете на въображението и паметта. Но след всички свръхчовешки усилия на таланта, подарили на твореца победа над субективното време — тя се оказва само гносеологически контрапункт на неизбежната човешка съдба. При все че както самият Набоков, тъй и много от героите му притежават висшия дар — „мислещото“, „третото“ око на Цинцинат, зоркостта на вътрешното сетиво да долавя зад временните декори на земните навици следата на тайната, непостижимото за разсъдъка тайно заплитане на милиарди нишки между пластовете живот, натрупани под повърхността на видимата реалност, онзи пулс, който тъче килима на времето и го разстила далеч, далеч извън границите на човешкия живот — и за най-зорките Тайната не се открива изцяло, никога докрай. И никой не успява да изрази дори частичката видяно докрай, да му даде име, с което да го прикове към своето време. Единствената надежда е — в „мълчанието, изгнанието, майсторството“ да се улови отражението на Тайната, да се вгради в словото късче от световното огледало. А какво ще отрази целостта, сглобените късчета (ето отново поривът към писането, стремежът към метароман…) — това могат да кажат само… децата и носещите детството у себе си, новите жители на общата родина — изкуството, — които ще дочакат тяхното време да подействува като проявител на Тайната в словото на онези, които вече ги няма, и попили я в себе си — сами да поемат към студените, неприветливи върхове на изкуството, към други миражи на Тайната, изразявайки онова, което „имат право да кажат“… Това вече не е обикновеният читател, а посветеният читател, призваният човек на духа (да си спомним — Набоков винаги е чувствувал с него „телепатична връзка“…) — и само към него един-единствен път може да се спусне мостчето откъм Набоковата кула… На входа ще ни посрещнат верните стражи: Лужин — надникнал във висшите сфери на играта, но загинал заради своето бягство, Цинцинат — доловил шепота на тайната („зная нещичко, зная нещичко“…) и избегнал ешафода в мига на неподчинението, писателят Годунов-Чердинцев (от „Дар“), вярващ, че държи ключовете от родината, защото „след сто, след двеста години пак ще живея там в книгите или поне в бележките под линия на изследователите“… а може би ще ни очаква и самият Набоков с думите: „вярвам в идването на новия ценител, който ще обяви, че никога не съм бил безотговорно торпедо, а съм бил суров моралист — поразявал порока, бичувал глупостта, осмивал пошлостта и жестокостта и дарявал с върховна власт добротата, таланта и гордостта“. Но не ни ли показва лукавият автор нова маска, надвесил над нас сакчето за пеперуди… Може би и това е ироничен мираж, зад който ще напипаме само обраслите със студен мъх каменни стени на кулата? Набоков вярва в поезията като тайна на ирационалното, познаваема с помощта на рационалната реч — и с това оставя на читателите си единствената възможност да повярват в рационалните внушения на собствената му поезия. Както например в стихотворението „Слава“: