Лужин наистина се бе уморил. Напоследък бе играл много и безредно, особено го бе уморила играта без да гледа, доста скъпо плащаното представление, което даваше. Намираше дълбока наслада в това: не се налагаше да се занимава с видимите, натрапчиво видимите фигури, които с претенциозната си резба, с дървената си вещественост винаги му пречеха, винаги му се струваха груба, земна обвивка на омайните незрими шахматни сили. Когато играеше без да гледа, долавяше тези разнообразни сили и първоначалната им чистота. Не виждаше тогава нито стръмната грива на коня, нито лъскавите глави на пешките — но ясно усещаше, че един или друг въображаем квадрат е зает от определена съсредоточена сила, така че движението на фигурите му изглеждаше като разряд, като удар, като светкавица — и цялото шахматно поле тръпнеше от напрежение, и той бе властен над това напрежение, тук събирайки, там освобождавайки електрическата сила. Така играеше срещу петнайсет, двайсет, трийсет противници и, разбира се, го изморяваше количеството на дъските, това, че отиваше повече време за играта, но тази физическа умора беше нищо пред мисловната умора — възмездие за напрежението и насладата, свързани със самата игра, която водеше в неземно измерение, действувайки с безплътни величини. Освен всичко останало в сляпата игра и в победите, които тя му доставяше, намираше известна утеха. Работата бе там, че напоследък не му вървеше в турнирите, бе възникнала призрачна преграда, която все му пречеше да стигне пръв. Валентинов веднъж му бе подсказал това преди няколко години, малко преди да изчезне. „Блести, докато можеш — бе заявил той след онзи незабравим турнир в Лондон, първия след войната, когато двайсетгодишният руски играч се бе оказал пръв. — Докато можеш — лукаво повтори Валентинов, — защото скоро е краят на вундеркиндството.“ И това бе много важно за Валентинов. Бе се занимавал с Лужин, доколкото той бе феномен — странно, донейде уродливо явление, но обаятелно като кривите крака на дакелите. През цялото време на съвместния им живот бе поощрявал, развивал неговия дар, без нито за миг да се погрижи за човека Лужин, когото сякаш не само Валентинов, но и самият живот бе прозяпал. Показвал го беше като забавно чудовище на богатите хора, бе се сдобивал покрай него с изгодни познанства, бе уреждал безбройни турнири и едва когато започна да му се струва, че вундеркиндът се превръща просто в млад шахматист, го закара в Русия, върна го на баща му, а сетне като някаква ценност го откара отново, защото му се бе сторило, че все пак е сгрешил, че феноменът ще преживее още две-три години. Когато приключи и този срок, той подари пари на Лужин, както се подаряват на дотегнала любовница, и изчезна, намерил ново развлечение в кинопроизводството, в тази тайнствена като астрологията дейност, където четат папируси и търсят звезди. И потънал сред нахаканите, хлевоусти, шмекерски-важни хора, говорещи за философията на екрана, за вкусовете на масите, за интимността, пресъздадена на кино, и при това печелещи добре, той изпадна от света на Лужин, което бе облекчение за шахматиста, такова странно облекчение, каквото идва в края на злощастна любов. Към Валентинов се бе привързал отведнъж — още през годините на шахматните пътешествия из Русия, а сетне се отнасяше към него, както синът може да се отнася към безгрижен, изплъзващ се, хладен баща, на когото никога не ще кажеш колко го обичаш. Валентинов се занимаваше с него само като с шахматист. Понякога ставаше нещо като треньор, суетящ се около атлет, безпощадно строго му определяше режима. Така Валентинов твърдеше, че шахматистът може да пуши (тъй като в шаха и в пушенето се съдържа нещо източно), но в никакъв случай не бива да пие и по време на съвместния им живот из трапезариите на големите хотели, на огромните, пустинни през военните дни хотели, в случайните кръчми, в швейцарските гостилници и в италианските тратории поръчваше на юношата Лужин все минерална вода. Избираше му лека храна, за да се движи мисълта му свободно, обаче кой знае защо (може би също в мъглява връзка с „Изтока“), много насърчаваше Лужин в любовта му към сладкото. Освен това имаше своеобразна теория, че развитието на шахматната дарба у Лужин е свързано с чувството за пол, че шахът представлява особено претворяване на това чувство, и страхувайки се, че Лужин може да разпилее скъпоценната сила, да изразходва по естествен начин благодатното си душевно напрежение, го държеше настрани от жените и се радваше на целомъдрената му необщителност. Всичко това бе някак унизително; като си припомняше някогашните времена, Лужин учуден установяваше, че той и Валентинов не бяха разменили нито една човешка дума. И все пак, когато три години след окончателното заминаване от Русия, станала толкова неприятна, Валентинов изчезна, той почувствува празнота, липса на подкрепа, а сетне призна неизбежността на случилото се, въздъхна, обърна гръб на миналото, отново се замисли над шахматната дъска. Турнирите след войната постепенно зачестиха. Игра в Манчестър, където грохналият шампион на Англия след два дена борба форсира ремито, в Амстердам, където загуби решаващата партия заради цайтнот и противникът с развълнуван жест удари часовника му, в Рим, където Турати победоносно пусна в ход знаменития си дебют, и в много други градове, всичките еднакви за него — хотел, такси, салон в кафене или в клуб. Тези градове, тези прави редици жълти улични лампи, които преминаваха покрай него, изведнъж пристъпваха напред и заобикаляха каменния кон на площада — бяха все същата обичайна и ненужна обвивка като дървените фигури и черно-бялата дъска; той приемаше този външен живот като нещо неизбежно, обаче напълно безинтересно. Също така и в дрехите, в образа на делничното битие следваше подбудите си, съвсем смътни, без да се замисля за нищо, като сменяше рядко бельото си, машинално навиваше часовника за през нощта, бръснеше се с едно и също ножче, докато то станеше съвсем тъпо, хранеше се случайно и просто — и по някаква печална инерция поръчваше към яденето все същата минерална вода, която леко го удряше в носа и предизвикваше гъдел в крайчеца на очите, като че сълзи по изчезналия Валентинов. Само нарядко забелязваше, че съществува — когато задухът, отмъщението на натежалото тяло, го накараше да се спре със зяпнала уста на стълбището или когато го заболяваха зъби, или когато в късния час на шахматни размисли ръката му, раздрусала кибритената кутия, не предизвикаше в нея тракане на клечки, и цигарата, като че сложела от някой друг незабелязано в устата му, веднага се разрастваше, добиваше значение, плътна, бездушна, инертна, и целият му живот се съсредоточаваше в желанието да пуши, макар че бог знае колко цигари вече бе изпушил несъзнателно. Изобщо толкова беше мътен животът около него и толкова малко усилия изискваше, та понякога му се струваше — някой тайнствен, невидим импресарио продължаваше да го разкарва от турнир на турнир, но понякога настъпваха странни часове, такава тишина наоколо и погледнеш ли в коридора — пред всички врати поставени ботуши, ботуши, ботуши и ушите му бръмнали от самота. Когато бе още жив баща му, Лужин с досада си мислеше за пристигането му в Берлин, че ще се наложи да го навести, да му помогне, да говорят нещо — и този бодро настроен старец с плетена жилетка, който го потупваше смутено по рамото, му беше непоносим като срамен спомен, от който се мъчиш да се отървеш и примижаваш, и мънкаш през зъби. Не пристигна от Париж за погребението на баща си, повече от всичко се боеше от мъртъвци, ковчези, венци и от отговорността, свързана с всичко това — но пристигна малко по-късно, отиде на гробищата, повъртя се