на кино, и при това печелещи добре, той изпадна от света на Лужин, което бе облекчение за шахматиста, такова странно облекчение, каквото идва в края на злощастна любов. Към Валентинов се бе привързал отведнъж — още през годините на шахматните пътешествия из Русия, а сетне се отнасяше към него, както синът може да се отнася към безгрижен, изплъзващ се, хладен баща, на когото никога не ще кажеш колко го обичаш. Валентинов се занимаваше с него само като с шахматист. Понякога ставаше нещо като треньор, суетящ се около атлет, безпощадно строго му определяше режима. Така Валентинов твърдеше, че шахматистът може да пуши (тъй като в шаха и в пушенето се съдържа нещо източно), но в никакъв случай не бива да пие и по време на съвместния им живот из трапезариите на големите хотели, на огромните, пустинни през военните дни хотели, в случайните кръчми, в швейцарските гостилници и в италианските тратории поръчваше на юношата Лужин все минерална вода. Избираше му лека храна, за да се движи мисълта му свободно, обаче кой знае защо (може би също в мъглява връзка с „Изтока“), много насърчаваше Лужин в любовта му към сладкото. Освен това имаше своеобразна теория, че развитието на шахматната дарба у Лужин е свързано с чувството за пол, че шахът представлява особено претворяване на това чувство, и страхувайки се, че Лужин може да разпилее скъпоценната сила, да изразходва по естествен начин благодатното си душевно напрежение, го държеше настрани от жените и се радваше на целомъдрената му необщителност. Всичко това бе някак унизително; като си припомняше някогашните времена, Лужин учуден установяваше, че той и Валентинов не бяха разменили нито една човешка дума. И все пак, когато три години след окончателното заминаване от Русия, станала толкова неприятна, Валентинов изчезна, той почувствува празнота, липса на подкрепа, а сетне призна неизбежността на случилото се, въздъхна, обърна гръб на миналото, отново се замисли над шахматната дъска. Турнирите след войната постепенно зачестиха. Игра в Манчестър, където грохналият шампион на Англия след два дена борба форсира ремито, в Амстердам, където загуби решаващата партия заради цайтнот и противникът с развълнуван жест удари часовника му, в Рим, където Турати победоносно пусна в ход знаменития си дебют, и в много други градове, всичките еднакви за него — хотел, такси, салон в кафене или в клуб. Тези градове, тези прави редици жълти улични лампи, които преминаваха покрай него, изведнъж пристъпваха напред и заобикаляха каменния кон на площада — бяха все същата обичайна и ненужна обвивка като дървените фигури и черно-бялата дъска; той приемаше този външен живот като нещо неизбежно, обаче напълно безинтересно. Също така и в дрехите, в образа на делничното битие следваше подбудите си, съвсем смътни, без да се замисля за нищо, като сменяше рядко бельото си, машинално навиваше часовника за през нощта, бръснеше се с едно и също ножче, докато то станеше съвсем тъпо, хранеше се случайно и просто — и по някаква печална инерция поръчваше към яденето все същата минерална вода, която леко го удряше в носа и предизвикваше гъдел в крайчеца на очите, като че сълзи по изчезналия Валентинов. Само нарядко забелязваше, че съществува — когато задухът, отмъщението на натежалото тяло, го накараше да се спре със зяпнала уста на стълбището или когато го заболяваха зъби, или когато в късния час на шахматни размисли ръката му, раздрусала кибритената кутия, не предизвикаше в нея тракане на клечки, и цигарата, като че сложела от някой друг незабелязано в устата му, веднага се разрастваше, добиваше значение, плътна, бездушна, инертна, и целият му живот се съсредоточаваше в желанието да пуши, макар че бог знае колко цигари вече бе изпушил несъзнателно. Изобщо толкова беше мътен животът около него и толкова малко усилия изискваше, та понякога му се струваше — някой тайнствен, невидим импресарио продължаваше да го разкарва от турнир на турнир, но понякога настъпваха странни часове, такава тишина наоколо и погледнеш ли в коридора — пред всички врати поставени ботуши, ботуши, ботуши и ушите му бръмнали от самота. Когато бе още жив баща му, Лужин с досада си мислеше за пристигането му в Берлин, че ще се наложи да го навести, да му помогне, да говорят нещо — и този бодро настроен старец с плетена жилетка, който го потупваше смутено по рамото, му беше непоносим като срамен спомен, от който се мъчиш да се отървеш и примижаваш, и мънкаш през зъби. Не пристигна от Париж за погребението на баща си, повече от всичко се боеше от мъртъвци, ковчези, венци и от отговорността, свързана с всичко това — но пристигна малко по-късно, отиде на гробищата, повъртя се под дъжда между гробовете с натежалите си от кал галоши, не откри гроба на баща си, зърна зад дърветата някакъв човек, може би пазача, но странно нежелание и свян го възпряха да попита; вдигна яка и се потътри през пущинака към чакащото го такси. Смъртта на баща му не прекъсна неговата работа. Готвеше се за берлинския турнир с определената мисъл да намери най-добрата защита срещу сложния дебют на италианеца Турати, най-страшния сред бъдещите участници в турнира. Този представител на най-новото течение в шахмата започваше партията с действия по фланга, без да заема средата на дъската с пешките, но влияеше извънредно опасно върху центъра от двете страни. Пренебрегнал благоразумния уют на рокадата, той се стремеше да създава най-неочаквани, най-странни съотношения между фигурите. Лужин вече се бе срещал с него и загуби, тази загуба му беше особено неприятна, понеже Турати по темперамент, по начин на игра, по склонност към фантастична дислокация бе сходен с него, само че бе отишъл по-нататък. Играта на Лужин, която така стъписваше познавачите през ранната му младост с невижданата си дързост и като че ли с незачитането на основни закони в шаха, сега изглеждаше малко старомодна пред бляскавата крайност на Турати. Лужин бе изпаднал в положението, в което се озовава художникът, който, усвоил в началото на попрището си най-новото в изкуството и временно изумил хората с оригиналните си похвати, изведнъж забелязва, че около него е станала незабелязана промяна, че другите, дошли кой знае откъде, са го изпреварили тъкмо в похватите, в които доскоро е бил пръв, и тогава се чувствува ограбен, вижда в надминалите го смелчаци само неблагодарни подражатели и рядко разбира, че сам си е крив, закостенял е в изкуството си, което някога е било ново, но оттогава не е мръднало напред.