Той седеше, подпрян на бастуна, и си мислеше, че с тази липа, изправена на озарения склон, би могло с ход на коня да се вземе ей онзи телеграфен стълб, и същевременно се силеше да си спомни за какво именно бе говорил току-що. Лакеят пробяга покрай крилото на сградата с дузина празни халби, овесени по свитите му пръсти, и Лужин с облекчение си спомни, че бе говорил за турнира, състоял се някога именно в това крило. Развълнува се, стана му горещо, кръгът на шапката стегна слепоочията му и това вълнение още не му беше съвсем ясно. „Елате с мен — произнесе той. — Ще ви покажа. Там сега трябва да е празно. И прохладно.“ Като стъпваше тежко и тътреше подире си бастуна, който шумолеше по камъчетата и подскочи на прага, той влезе пръв в сградата. „Колко е недодялан“ — помисли си тя и се хвана, че клати глава и че това е малко фалшиво — изобщо не я безпокоеше неговата недодяланост. „Ето, май беше тук — каза Лужин и отвори страничната врата. Светеше лампа, дебел мъж в бяло крещеше нещо, търчеше камара чинии с човешки крака. — Не, по-нататък“ — каза Лужин и тръгна по коридора. Отвори друга врата и за малко да падне: надолу се спускаха стъпала, нататък имаше храсти, купища боклук и страхливо, с потрепваща походка отдалечаваща се кокошка. „Сгрешил съм — каза Лужин, — вероятно беше тук, отдясно.“ Той свали шапка, защото почувствува как по челото му се събира пот на горещи мъниста. Ах, колко бе ясен образът на просторния, празен, прохладен салон и колко бе трудно да го намери! „Да опитаме тази врата“ — рече тогава. Вратата се оказа заключена, натисна няколко пъти дръжката. „Кой е?“ — изведнъж се обади дрезгав глас, изскърца креват. „Грешка, грешка — замърмори Лужин и отмина нататък, сетне се огледа и се спря: бе сам. — Къде ли е тя?“ — произнесе той гласно, като тъпчеше на място и се озърташе. Коридор, прозорец към градината, на стената апарат с квадратни прозорчета с номерата на стаите. Някъде прелитна звънец. В едно от прозорчетата накриво изскочи номерът. Усети безпокойство и смут, сякаш се бе изгубил в някакъв кошмарен сън — и бързо тръгна обратно, като повтаряше полугласно: „Странни шеги, странни шеги.“ Озова се неочаквано в градината, там двама души седяха на пейка и го гледаха любопитно. Изведнъж чу отгоре смях, вдигна лице. Тя бе застанала на балкончето на своята стая и се смееше, подпряла лакти на парапета, притиснала длани към лицето си, и укорно-лукаво му кимаше. Бе зърнала едрото му лице, килнатата шапка и чакаше да види какво ще прави сега. „Не успях да ви настигна“ — извика тя, изправи се и разпери ръце в някакъв обяснителен жест. Лужин наведе глава и влезе в сградата. Тя очакваше да почука сега на вратата й и си помисли, че няма да го пусне — ще каже, че е много разхвърляно. Той обаче не почука. Когато слезе за вечеря, го нямаше в трапезарията. „Засегнал се е“ — реши тя и си легна по-рано от друг път. Сутринта излезе да се разходи и да види дали не я чака в градината на пейката, с вестник както винаги. Нямаше го нито в градината, нито на галерията и тя тръгна да се разхожда без него. Когато не се появи и за обед и вместо него видя една престаряла двойка, отдавна хвърлила око на тази маса, попита в рецепцията дали господин Лужин не е болен. „Господин Лужин замина сутринта за Берлин“ — отвърна госпожицата.
Час по-късно багажът му се върна в хотела. Портиерът и момчето делово и равнодушно внесоха куфарите, които заранта бяха изнесли. Лужин се връщаше пеш от гарата — пълен, унил господин, смазан от жегата, с побелели от прах обувки. Спираше да почине на всички пейки, на два пъти откъсна по зрънце къпина и се смръщи от скомина. Докато вървеше по шосето, изведнъж забеляза, че след него ситни русоляво момченце с празна бирена бутилка в ръката, като нарочно внимаваше да не го изпревари, и го гледаше в лицето с непоносимо детско внимание. Лужин се спря. Момченцето също се спря. Лужин тръгна, момченцето също тръгна. Тогава той се ядоса, извърна се и му се закани с бастуна. Момчето подскочи и изтича встрани. Лужин, мърморейки и пъхтейки, продължи пътя си. Внезапно някакво камъче, изпратено много умело, го улучи по лявата плешка. Той ахна и се обърна. Нямаше никого — празен път, гора, калуна. „Ще го убия“ — високо изрече той на немски и тръгна по-бързо, като се мъчеше да криволичи, както правят (някъде бе чел) хората, за да избягнат изстрела в гръб, и повтаряше безпомощната си закана. Бе се задъхал тежко, бе премалял, плачеше му се, когато стигна до хотела. „Отказах се — продума вървешком към решетката на рецепцията. — Оставам, отказах се.“