„Сигурно си е в стаята“ — произнесе той и се заизкачва по стълбището. Нахлу при нея засилен, сякаш бухна вратата с глава, и като я зърна смътно, полегнала на диванчето с розовата си рокля, избъбри припряно: „Здрасти, здрасти“ — и закрачи на кръгове из стаята, като си въобразяваше, че се държи много остроумно, весело, забавно, а същевременно се задушаваше от вълнение. „И тъй, като продължение от гореказаното, трябва да ви съобщя, че ще бъдете моя съпруга, умолявам ви да се съгласите, абсолютно ми беше невъзможно да си замина, сега всичко ще бъде другояче и превъзходно.“ И тогава, приседнал на стол до радиатора, се разрида, закрил лицето си с ръце; после, в стремежа си така да разпери едната си ръка, че тя да закрива лицето му, с другата взе да рови за кърпата и в трепкащите от сълзите пролуки между пръстите съзираше раздвояващата се, разливаща се розова рокля, която шумно се приближаваше към него.
„Хайде, недейте, недейте — повтаряше тя успокоително, — голям мъж, пък така да плаче.“ Той я хвана за лакътя, целуна нещо студено и твърдо (часовничето на китката й). Тя свали сламената му шапка, погали го по челото — и бързо се отдръпна, за да избегне непохватните му хватателни движения. Лужин се издуха в кърпата веднъж, още веднъж, гръмко и сочно, сетне избърса очи, бузи, уста и въздъхна с облекчение, облакътен на парното и загледан пред себе си със светли влажни очи. Още тогава й стана ясно, че този човек, дали й харесваше, или не, вече не може да бъде изхвърлен от живота й, че се е настанил твърдо, неподвижно, явно за дълго. И заедно с това си мислеше как ще го покаже на баща си, на майка си, как ще седи в тяхната гостна — човек от други измерения, с особена форма и цвят, несъвместим с никого и с нищо.
Отначало го натъкмяваше и тъй, и инак спрямо близките си, спрямо тяхната среда, дори и спрямо подредбата на жилището, караше въображаемия Лужин да влиза из стаите, да разговаря с майка й, да яде домашна баница, да се отразява в разкошния самовар, купен в чужбина — но тези въображаеми посещения завършваха с чудовищна катастрофа; Лужин с непохватното си рамо събаряше дома им като част от декор, който падаше с прашна въздишка. А квартирата беше скъпа, уредена, на първия етаж в огромна берлинска сграда. Родителите й, щом забогатяха наново, решиха да заживеят по строг руски вкус, някак съзвучен със старинната славянска плетеница на буквите, с картичките, изобразяващи натъжени госпожици, с лакираните кутийки, по които пъстроцветно се кипреше тройка или жар-птица, и с онова прекрасно издавано, отдавна издъхнало списание, в което се срещаха толкова прекрасни снимки на стари имения и порцелани. Баща й казваше на приятелите си, че му е особено приятно след деловите срещи и разговори с хора от съмнителен произход да се потопи в истински руски уют, да яде истински руски ястия. По едно време им прислужваше истински ординарец, войник, взет от руските бараки край Берлин, но ни в клин, ни в ръкав той стана необикновено груб и беше сменен от германска полякиня. Майка й, снажна дама с пълни ръце, наричаща сама себе си огън жена или казак (резултат от неясни и превратни реминисценции от „Война и мир“), прекрасно играеше руска домакиня, изпитваше склонност към теософия и порицаваше радиото като еврейска измишльотина. Беше много добра и много нетактична, искрено обичаше онази изрисувана, изкуствена Русия, която бе натрупала около себе си, но понякога се измъчваше непоносимо, без да знае със сигурност какво не й достига, защото, както казваше, е изнесла тук своята Русия. Дъщеря й обаче бе съвършено безразлична към тази кукленска квартира, толкова неприличаща на тихия им петербургски дом, където мебелите, вещите имаха душа, където иконостасът беше с незабравим гранатов блясък и с тайнствени портокалови цветчета, където върху коприната на креслото беше извезана дебела, умна котка, където имаше хиляди дреболии, миризми, оттенъци и те всичките заедно съставяха нещо замайващо и раздиращо, незаменимо.