Младежите, които навестяваха дома им, я смятаха за много мила, но леко скучна госпожица, а майка й казваше за нея (с нисък глас, с усмивка), че у дома им тя е представителката на интелигенцията и декадентството — дали защото знаеше наизуст стихотворенията на Балмонт, намерени в „Четец декламатор“, или по някаква друга причина — не беше ясно. Баща й харесваше нейната самостоятелност, тихото й държане и особения й навик да свежда очи, когато се усмихва. Но до най-чаровното в нея още никой не бе могъл да проникне: това бе тайнствената способност на душата й да възприема в живота само онова, което я бе привличало и измъчвало някога през детството, по времето, когато душата има безпогрешния нюх да открива забавното и трогателното; постоянно да изпитва непоносима, нежна жалост към същество, което живее безпомощно и нещастно, да усеща през хиляди версти как някъде в Сицилия грубо налагат тънконого магаренце с мъхнато коремче. Когато наистина срещнеше наскърбявано същество, я връхлиташе чувство на легендарно затъмнение, при което настъпва необяснима нощ и лети пепел, а по стените избива кръв — и й се струваше, че ако сега — веднага — не помогне, не сложи край на чуждата мъка, чието съществуване е необяснимо в този тъй разполагащ към щастие свят, самата тя ще се задуши, ще умре, сърцето й няма да издържи. И затова живееше в постоянно тайно вълнение, непрестанно предчувствуваше ново увлечение или нова жалост и за нея говореха, че обожава кучета и че на драго сърце услужва с пари — а чуеше ли тази незначителна мълва, тя се чувствуваше както през детството по време на играта, когато излизаш от стаята, а другите измислят разнообразни мнения за теб. И сред играещите, сред тези, при които се връщаш след известно време от съседната стая (в която седиш и чакаш да те повикат и честно си тананикаш нещо, само и само да не подслушаш, или отваряш случайна книга и като освободена пружина изскача откъс от роман, краят на неразбираем разговор), сред тези хора, чието мнение трябваше да отгатне, сега имаше един човек, доста затворен, тежкоподвижен, за когото изобщо не се знаеше какво мисли за нея. Подозираше, че той изобщо няма никакво мнение и че ни най-малко не си представя нейната среда, условията й на живот и затова може да изтърси нещо ужасно.
Като реши, че е отсъствувала достатъчно, тя леко прокара ръка по тила си, приглади си косата и влезе усмихната в хола. Лужин и майка й, които току-що бе запознала, седяха в плетените кресла под палмата и Лужин начумерен оглеждаше неприличната си сламена шапка, която държеше на коленете си, и в този миг й бе еднакво страшно да си помисли с какви ли думи е говорил за нея Лужин (ако изобщо е говорил), както и какво ли впечатление е направил самият той на майка й. Предишния ден, когато майка й току-що бе пристигнала и я упрекна, че прозорецът й е на север и крушката на нощната й лампа не свети, тя й разказа, като внимаваше думите й да са на същото равнище като всички предишни, че много се е сприятелила с прочутия шахматист Лужин. „Сигурно му е псевдоним — отбеляза майка й, както ровеше из несесера. — Ще е някой Рубинщайн или Абрамсон.“ — „Много, много е прочут — продължи дъщерята — и много мил.“ — „По-добре ми помогни да намеря сапуна“ — каза майка й. И сега, когато ги запозна, когато ги остави насаме под предлог да поръча лимонада, тя изпита на връщане в хола такъв страх, такова чувство за вече станала непоправима катастрофа, че още отдалече заговори високо и се препъна в края на килима и се разсмя, балансирайки с ръце. Безсмислената игра със сламената шапка, мълчанието, учудените, блеснали очи на майка й, неочакваният спомен как той бе плакал онзи ден, прегърнал радиатора на парното — всичко това бе много мъчно да се понесе. Но изведнъж Лужин вдигна глава, устата му се изкриви от познатата навъсена усмивка — и страхът й се стопи начаса, и възможното нещастие й се стори странно, забавно и нищо непроменящо. Лужин, сякаш очаквал завръщането й, за да се оттегли, изпъшка, стана, кимна по своя си невероятен начин („просташки“ — весело си помисли тя, превеждайки това кимване на езика на майка си) и се запъти към стълбището. По пътя срещна лакея, понесъл таблата с трите чаши лимонада. Спря го, взе едната и като я вдигна предпазливо пред себе си, повтаряйки с вежди движението на люлеещата се течност, започна полека да се изкачва по стъпалата. Когато се изгуби зад завоя, тя преувеличено внимателно взе да отвива хартията на сламката. „Простак — доста високо произнесе майка й и дъщерята изпита същото удоволствие, което те спохожда, щом намериш отгатнатото значение на чуждата дума в речника. — Че това не е човек — продължи със сърдито недоумение майка й. — Какво е това? Направо не е човек. Наричаше ме «мадам», просто «мадам» като някой продавач. Не е човек, а бог знае какво. И сигурно има съветски паспорт. Болшевик, просто е болшевик. Седях като идиотка. И как разговаря. Маншетите му посивели. Забеляза ли? Толкова са мръсни и опърпани.“