„За какво разговаряхте?“ — попита тя усмихната, като погледна под вежди.
„Да, мадам, не, мадам. Тук атмосферата е приятна. Атмосферата, а? Ама че дума! Попитах го отдавна ли е пристигнал от Русия, за да го разговоря някак. Той просто мълчи. Просто мълчи. После каза за теб, че си обичала разхладителните напитки. Разхладителните! Ами мутрата му каква е, мутрата. Не, не, по-далеч от такива…“
Продължавайки играта на мнения, тя забърза при Лужин. При несполучилото му заминаване бяха успели да настанят нов човек в стаята му и сега беше в друга, по-нагоре. Той седеше, облакътен на масата, сякаш смазан от мъка, и в пепелника му димеше тягостно недоубита цигара. По масата и пода бяха пръснати листчета, изписани с молив. Стори й се мимоходом, че са сметки, и се учуди на количеството им. Вятърът, нахлул през отворения прозорец, когато тя отвори, ги насмете, Лужин се отърси от мислите си, вдигна листчетата от пода и грижливо ги нареди, като й се усмихваше и мигаше. „Е, какво? Как е?“ — попита тя. „Ще се дооформи по време на играта — каза Лужин. — Чисто и просто набелязвам някои възможности.“ Тя изпита чувството, че е сбъркала вратата, че е влязла не там, закъдето е тръгнала, но в този неочакван свят беше хубаво и не й се връщаше в другия, където се играеше на мнения. Но вместо да продължи темата за шаха, Лужин се дотътри до нея заедно със стола, хвана й талията с разтреперани от нежност ръце и без да знае какво да предприеме, понечи да я сложи на коленете си. Тя натисна раменете му с ръце и отстрани лицето си, уж че гледаше листчетата. „Какво е това?“ — попита тя. „Нищо, нищо — отвърна Лужин, — различни записани партии.“ — „Пуснете ме“ — продума тя с тънък глас. „Записани различни партии, записани…“ — заповтаря Лужин, като я притискаше към себе си, загледан с примижали очи от долу на горе в шията й. Лицето му изведнъж се сгърчи, очите му за миг станаха безизразни; после чертите му някак се отпуснаха, ръцете му се разтвориха от само себе си и тя се отдалечи от него засегната, без съвсем ясно да съзнава защо се ядосва, и учудена, че той я бе пуснал. Лужин се окашля и жадно засмука цигара, като я следеше с необяснимо лукавство. „Съжалявам, че дойдох — каза тя. — Първо, попречих ви на работата…“ — „Ни най-малко“ — неочаквано весело отвърна Лужин и се плесна по коленете.
„Второ, всъщност исках да науча вашите впечатления.“ — „Дама от висшата аристокрация — каза Лужин, — веднага си личи.“
„За бога — възкликна тя, все още ядосана, — възпитавал ли ви е някой? Учили ли сте някъде? Изобщо срещали ли сте се някога с хора, разговаряли ли сте с тях?“
„Много съм пътувал — каза Лужин. — Къде ли не. Навред по малко.“
„Къде съм? Кой е той? Какво ще става занапред?“ — мислено се попита тя и огледа стаята, масата, покрита с хартийки, омачканата постеля, умивалника, в който се търкаляше ръждиво ножче „Жилет“, открехнатия гардероб, от който като змия изпълзяваше зелена вратовръзка на червени петна. И сред това студено безредие — най-странният човек, който се занимаваше с някакво призрачно изкуство, и тя се мъчеше да се спре, да изтъкне пред себе си всичките му недостатъци и чудатости, да си каже веднъж завинаги, че този човек не й подхожда, и в същото време съвсем явно се безпокоеше как ли ще се държи в черквата, как ли ще изглежда с фрак.
7
Срещите, разбира се, продължиха. Клетата дама започна със страх да забелязва, че дъщеря й и съмнителният господин Лужин са неразделни — имаше някакви разговори между тях, погледи, флуиди, които тя не можеше съвсем ясно да долови; това й се стори тъй опасно, че преодолявайки отвращението си, реши да държи Лужин колкото може по-близо до себе си, отчасти за да го разбере напълно, но най-вече за да не се губи толкова дъщеря й. Професията му беше нищожна, нелепа… Съществуването на такива професии би могло да се обясни единствено с проклетата съвременност, със съвременното влечение към безсмислени рекорди (тези аероплани, които, искат да стигнат до слънцето, маратонското бягане, олимпийските игри). Струваше й се, че в предишните времена, в Русия от нейните младини, човек, занимаващ се изключително с шах, би бил немислим. Впрочем дори и в сегашните дни такъв човек бе толкова странен, че у нея възникна неясното съмнение дали шахматната игра не е параван, измама, дали Лужин не се занимава с нещо съвсем различно — и тя примираше, като си представеше някаква тъмна, престъпна — може би масонска — дейност, която хитрият негодник скрива зад уж встрастеността си в невинната игра. Полека-лека обаче това подозрение отпадна. Как да очаква коварство от такъв мухльо? Освен това той наистина се оказа прочут. Порази я и донякъде я засегна, че мнозина добре знаят името му, което тя изобщо не беше чувала (освен може би като случаен звук в миналото, свързан с далечен роднина, навестяван някога от някакъв си Лужин, петербургски помешчик). Германците в курортния хотел произнасяха това име с уважение, като героично преодоляваха трудността на чуждата им шипяща. Дъщерята й показа последната книжка на берлинско илюстровано списание, където в забавния кът за гатанки и кръстословици бе представена забележителната по нещо си партия, спечелена наскоро от Лужин. „Но нима може човек да се захласва по такива празни неща? — възкликна тя и объркана погледна дъщеря си. — Цял живот да прахосаш, за такива нищожни работи… Ето вуйчо ти, който много добре играеше всякакви игри — шах, карти, билярд, — имаше и държавна служба, и кариера, и всичко.“ — „Той също има кариера — отвърна дъщерята — и наистина е много известен. Никой не е виновен, че не си се интересувала от шах.“ — „И фокусниците понякога също са известни“ — заядливо избъбри тя, но все пак се позамисли и реши за себе си, че известността на Лужин отчасти оправдава съществуването му. А той впрочем съществуваше тягостно. Особено я дразнеше, че постоянно се, изхитряше да седне гърбом към нея. „Все гърбом ми говори, все гърбом — оплакваше се на дъщеря си. — Дори разговорът му не е човешки. Уверявам те, има нещо съвсем ненормално у него.“ Лужин нито веднъж не се обърна към нея с въпрос, нито веднъж не се опита да подкрепи заглъхващия разговор. Правеха незабравими разходки по изпъстрените от слънцето пътеки, където тук и там в приятната сянка някакъв грижовен гений бе наслагал скамейки — незабравими разходки, по време на които всяка стъпка на Лужин й се струваше оскърбление. Въпреки пълнотата и задуха си той изведнъж развиваше необикновена скорост, спътничките му изоставаха, майката, свила устни, гледаше дъщеря си и със съскащ шепот се кълнеше, че ако това рекордно препускане продължи, тя веднага — разбираш ли, веднага — ще се върне вкъщи. „Лужин — извикваше, дъщеря й, — ей, Лужин. Починете си, ще се изморите така.“ (И това, че дъщеря й го наричаше на фамилно име, също беше неприятно — но на забележката й тя отговаряше със смях: „Така са постъпвали Тургеневите девойки. Нима съм по-долу?“) Лужин изведнъж се обръщаше, усмихваше се изкриво и сядаше на някоя пейка. До него се оказваше телено кошче. Той почваше да рови из джобовете си, намираше някоя хартийка, полека я накъсваше и я хвърляше в кошчето, след което отривисто се засмиваше. Какви шегички!