Все пак въпреки съвместните разходки дъщеря й и Лужин намираха време да се усамотят и след такива усамотявания тя доста злобно питаше дъщеря си: „Какво, да не се целуваш с него? Целуваш ли се? Сигурна съм, че се целуваш.“ Но дъщеря й само въздъхваше и отвръщаше с престорена досада: „Ах, мамо, как можеш да говориш такива неща…“ — „Не се отлепяте“ — реши тя и написа на мъжа си, че е нещастна, неспокойна, че дъщеря й е завъртяла невъзможен флирт с опасен мрачен тип. Мъжът й я посъветва да се върне в Берлин или да смени курорта. „Какво ли разбира — помисли си тя. — Добре де, все едно. Скоро това ще свърши. Нашето гълъбче ще се разкара.“
И изведнъж, три дни преди Лужин да замине за Берлин, се случи една дреболия, която не че промени отношението й към Лужин, но все пак я трогна. Излязоха тримата да се поразсеят. Беше безветрена августовска вечер, великолепен залез като изцеден докрай, смачкан портокал. „Малко ми е хладно — каза тя. — Донеси ми нещо.“ Дъщеря й кимна, каза „ъхъм“ както смучеше стъбълце трева и тръгна забързано, леко размахала ръце обратно към хотела.
„Хубавко ми е момичето, нали? Какви стройни крачета.“
Лужин кимна.
„Значи вие заминавате в понеделник? А после, след като играете, отново в Париж?“
Лужин кимна отново.
„Но сигурно няма да останете за дълго в Париж? Нали отново ще ви поканят да участвувате?“
Тъкмо тогава се случи. Лужин се огледа и посочи с бастуна.
„Алеята — каза той. — Вижте. Нататък път. Аз вървях. Представете си кого срещнах. Кого срещнах? От митовете. Амур. Но не със стрела, а с камъче. Бях улучен.“
„За какво говорите?“ — попита с тревога тя.