„Моля ви, моля ви — възкликна Лужин, вдигнал показалец. — Необходима ми е аудиенция.“
Той се приближи до нея, странно полуотвори уста, поради което лицето му придоби необикновен израз на някаква страдалческа нежност.
„Вие сте добра, отзивчива жена — проточено произнесе Лужин. — Имам честта да ви моля за ръката й.“
Той се извърна, сякаш привършил театрална реплика, и започна да изписва с бастуна плетеница върху пясъка.
„Ето ти шала“ — каза отзад задъханият глас на дъщерята и шалът обгърна раменете й.
„А не, горещо ми е, няма нужда, какъв ти шал…“
Разходката през онази вечер бе особено мълчалива. В ума й пробягваха всички онези думи, които трябва да каже на Лужин. Да му намекне за финансовата страна — той сигурно не е богат, заема най-евтината стая в хотела. И много сериозно да поговори с дъщеря си. Немислим брак, крайно глупава идея. Но въпреки всичко бе поласкана, че Лужин толкова развълнувано, тъй старомодно се бе обърнал най-напред към нея.
„Случи се вече, честито — каза тя същата вечер на дъщеря си. — Не ми прави невинни физиономии, прекрасно разбираш. Нашият желае да се ожени.“
„Не е бивало да приказва с теб — отвърна дъщерята. — Това засяга само него и мен.“
„Да се омъжиш за първия срещнат нехранимайко…“ — засегната подхвана тя. „Да не си посмяла — спокойно рече дъщерята. — Не е твоя работа.“
И това, което изглеждаше немислимо, започна да се развива с учудваща бързина. Преди заминаването си Лужин по дълга нощна риза бе застанал на балкончето си, гледаше луната, която, трепереща, се измъкваше от черните листа, и замислен за неочаквания обрат, който вземаше защитата му против Турати, слушаше през тези шахматни мисли гласа, който все продължаваше да звънти в ушите му, който на дълги линии пресичаше съществото му и заемаше най-важните точки в него. Това беше отзвук от разговора, току-що проведен с нея — тя отново бе седяла на коленете му и беше обещавала, че след два-три дни ще се върне в Берлин, ще замине сама, ако майка й пожелае да остане. И да я държи на своите колене, беше нищо пред сигурността, че тя ще го последва, че няма да се изгуби като някои сънища, които изведнъж се пръсват, разпиляват се, защото през тях изплува лъскавото кубенце на будилника. Притиснала рамо до гърдите му, тя се мъчеше с внимателен пръст да вдигне по-високо клепачите му и странна черна светлина подскачаше от лекия натиск върху очната ябълка, подскачаше като черния му кон, който лесно вземаше пешката, ако Турати я придвижеше на седмия ход, както бе сторил при последната им среща. Конят, разбира се, загиваше, но тази загуба се възнаграждаваше от сложно замислената атака на черните и тук шансовете бяха на тяхна страна. Наистина имаше известна слабост във фланга на царицата, по-скоро не слабост, а леко съмнение дали всичко това не е фантазия, не е фойерверк и дали той ще издържи, ще издържи ли сърцето му, или гласът в ушите му все пак го лъже и не ще го съпровожда. Обаче луната се освободи от острите черни вейки — кръглата, тежка, пълна луна — ярко потвърждение на победата му, и когато най-сетне Лужин се обърна и влезе в стаята си, там върху пода вече лежеше огромен правоъгълник лунна светлина и в тази светлина — неговата собствена сянка.
8
Това, към което бе толкова безразлична неговата годеница, му направи такова впечатление, каквото изобщо не можеше да се предвиди. Прословутата квартира, в която дори самият въздух беше порусѐн, Лужин посети веднага след като доби първата си точка, побеждавайки един много упорит унгарец; наистина партията бе прекъсната на четирийсетия ход, но по-нататъшното бе напълно ясно за Лужин. Той прочете на глас на безликия шофьор адреса върху картичката („Пристигнахме. Довечера ви чакаме“) и незабелязано преодолял мъглявото, случайно разстояние, предпазливо опита да дръпне халката в устата на лъва. Звънецът подействува веднага: вратата бурно, се разтвори. „Как, без палто? Няма да ви пусна вътре…“ Но той вече беше прекрачил прага и махаше с ръка, тръскаше глава, мъчеше се да преодолее задъхването. „Пухх, пухх“ — пухтеше той и се приготви за вълшебната прегръдка, но изведнъж забеляза, че в лявата му, вече протегната встрани ръка е ненужният бастун, а в дясната — портфейлът, който очевидно бе стискал от момента, когато се бе разплатил с таксито. „Пак с тази невъзможна черна шапка… Какво се вцепенихте? Ето, насам.“ Бастунът благополучно се гмурна в нещо вазоподобно; портфейлът след втория опит попадна в необходимия джоб; шапката увисна на закачалката. „Ето ме и мен — каза Лужин, — пухх, пухх.“ Тя вече беше далеч, в дъното на вестибюла; блъсна странишком вратата, протегна гола ръка, весело, изпод вежди загледана в Лужин. А над вратата, точно над рамката биеше на очи голяма, ярка, нарисувана с маслени бои картина. Лужин, който обикновено не забелязваше такива неща, й обърна внимание, защото електрическата светлина я обливаше мазно и багрите й го поразиха като слънчев удар. Селянка с алена забрадка до веждите ядеше ябълка, черната й сянка върху стобора ядеше по-голяма ябълка. „Селячка“ — вкусно произнесе Лужин и се засмя. „Хайде, влизайте, влизайте. Да не отнесете тази масичка.“ Той влезе в гостната и някак целият се размекна от удоволствие, коремът му под кадифената жилетка, която, кой знае защо, винаги носеше по време на турнирите, трогателно затрепка от смях. Полилеят с матови висулки като стъклени бонбончета му отговори със странно познато треперене; пред рояла върху жълтия паркет, в който се отразяваха крачетата на ампирните кресла, бе просната бяла меча кожа, разперила лапи, сякаш литнала към лъскавата пропаст на пода. Върху многобройните масички, рафтчета, подносчета имаше всякакви гиздави нещица, нещо като купчина тежки монети се сребрееше в малкото шкафче и едно пауново перо стърчеше от рамката на огледалото. По стените имаше много картини — отново селянки с пъстри забрадки, златен богатир върху бял тежкотоварен кон, дървени къщи под синкави снежни юргани… За Лужин всичко това се сля в умилителен пъстроцветен блясък, от който за миг изскачаше отделен предмет — порцеланов лос или тъмноока икона — и отново весело запъстряваше в очите му, и полярната кожа, в която се препъна и подви края й, се оказа с червена подплата с фестони. Над десет години не беше влизал в руска къща и попаднал сега в жилище, където като изложба наперено се предлагаше шарена Русия, той изпита детска радост, желание да запляска с ръце — никога през живота не бе се чувствувал тъй леко и уютно. „Останало е от Великден“ — убедено заяви той, посочил с кутрето голямото дървено яйце на златни черти (печалба от томболата на благотворителен бал). В тази минута бялата двойна врата се разтвори и бързо влезе, като вече подаваше ръка в движение, господин с пенсне, много напет, късо подстриган. „Моля, заповядайте — каза той. — Радвам се да се запознаем.“ Още на минутата като фокусник отвори ръчно изработена табакера с александровския орел върху капака. „С мундщуци са — каза Лужин, извил очи към цигарите. — Не пуша такива. А ето…“ Почна да рови из джобовете си, да измъква дебели цигари, които се сипеха от хартиеното пакетче; изпусна няколко и господинът чевръсто ги вдигна. „Миличка — каза той, — дай ми пепелник. Седнете, моля. Виноват… вашето име по баща?“ Кристалният пепелник кацна между тях и те едновременно топнаха цигари в него, кранчетата им се сблъскаха. „Пушело ми се е“ — добродушно изрече Лужин, като изправяше края на изкривилата се цигара. „Нищо, нищо — бързо изрече господинът и духна две тънки струи дим от ноздрите на изведнъж изтънелия си нос. — Ето на, вече сте в нашия богозакрилян Берлин. Дъщеря ми разказа, че сте пристигнали за състезанието. — Той издърпа колосания си маншет, поизпъчи се и продължи: — Между другото винаги съм се интересувал дали в шахматната игра няма такъв ход, с който винаги да печелиш. Не зная дали ме разбирате, но искам да кажа… извинете, как беше вашето име по баща?“ — „Не, разбирам — обади се Лужин като помисли прилежно. — Имаме спокойни ходове и силни ходове. Силният ход…“ — „Да, да, виж ти“ закима господинът. „Силен ход е този, който — гръмогласно и радостно продължи Лужин, — който веднага ни дава безспорно предимство. Двоен шах например, с вземане на важна фигура или с извеждане на пешка в дама. И тъй нататък, и тъй нататък. А спокойният ход…“ — „Да, да — каза господинът. — Приблизително колко дни ще продължи състезанието?“ — „Спокойният ход означава измама, клопка, усложнение — като се мъчеше да бъде учтив и сам изпитваше удоволствие, говореше Лужин. — Да вземем някое положение. Белите…“ Той се замисли, взрян в пепелника. „За съжаление — нервно изрече господинът — не разбирам нищо от шах. Само ви попитах… Но дребна работа, дребна работа. Ей сега ще минем в трапезарията. Какво става, миличка, готов ли е чаят?“ — „Да! — възкликна Лужин. — Ние просто ще вземем положението, при което днес беше прекъснат ендшпилът. Белите: царят на це-три, топ на а-едно, кон на де-пет, пешки на бе-три, це-четири. Черните обаче…“ — „Сложно нещо е шахът“ — бързо го прекъсна господинът и гъвкаво скочи на крака, мъчейки се да възпре потока от букви и цифри, които имаха някакво отноше