и мен — каза Лужин, — пухх, пухх.“ Тя вече беше далеч, в дъното на вестибюла; блъсна странишком вратата, протегна гола ръка, весело, изпод вежди загледана в Лужин. А над вратата, точно над рамката биеше на очи голяма, ярка, нарисувана с маслени бои картина. Лужин, който обикновено не забелязваше такива неща, й обърна внимание, защото електрическата светлина я обливаше мазно и багрите й го поразиха като слънчев удар. Селянка с алена забрадка до веждите ядеше ябълка, черната й сянка върху стобора ядеше по-голяма ябълка. „Селячка“ — вкусно произнесе Лужин и се засмя. „Хайде, влизайте, влизайте. Да не отнесете тази масичка.“ Той влезе в гостната и някак целият се размекна от удоволствие, коремът му под кадифената жилетка, която, кой знае защо, винаги носеше по време на турнирите, трогателно затрепка от смях. Полилеят с матови висулки като стъклени бонбончета му отговори със странно познато треперене; пред рояла върху жълтия паркет, в който се отразяваха крачетата на ампирните кресла, бе просната бяла меча кожа, разперила лапи, сякаш литнала към лъскавата пропаст на пода. Върху многобройните масички, рафтчета, подносчета имаше всякакви гиздави нещица, нещо като купчина тежки монети се сребрееше в малкото шкафче и едно пауново перо стърчеше от рамката на огледалото. По стените имаше много картини — отново селянки с пъстри забрадки, златен богатир върху бял тежкотоварен кон, дървени къщи под синкави снежни юргани… За Лужин всичко това се сля в умилителен пъстроцветен блясък, от който за миг изскачаше отделен предмет — порцеланов лос или тъмноока икона — и отново весело запъстряваше в очите му, и полярната кожа, в която се препъна и подви края й, се оказа с червена подплата с фестони. Над десет години не беше влизал в руска къща и попаднал сега в жилище, където като изложба наперено се предлагаше шарена Русия, той изпита детска радост, желание да запляска с ръце — никога през живота не бе се чувствувал тъй леко и уютно. „Останало е от Великден“ — убедено заяви той, посочил с кутрето голямото дървено яйце на златни черти (печалба от томболата на благотворителен бал). В тази минута бялата двойна врата се разтвори и бързо влезе, като вече подаваше ръка в движение, господин с пенсне, много напет, късо подстриган. „Моля, заповядайте — каза той. — Радвам се да се запознаем.“ Още на минутата като фокусник отвори ръчно изработена табакера с александровския орел върху капака. „С мундщуци са — каза Лужин, извил очи към цигарите. — Не пуша такива. А ето…“ Почна да рови из джобовете си, да измъква дебели цигари, които се сипеха от хартиеното пакетче; изпусна няколко и господинът чевръсто ги вдигна. „Миличка — каза той, — дай ми пепелник. Седнете, моля. Виноват… вашето име по баща?“ Кристалният пепелник кацна между тях и те едновременно топнаха цигари в него, кранчетата им се сблъскаха. „Пушело ми се е“ — добродушно изрече Лужин, като изправяше края на изкривилата се цигара. „Нищо, нищо — бързо изрече господинът и духна две тънки струи дим от ноздрите на изведнъж изтънелия си нос. — Ето на, вече сте в нашия богозакрилян Берлин. Дъщеря ми разказа, че сте пристигнали за състезанието. — Той издърпа колосания си маншет, поизпъчи се и продължи: — Между другото винаги съм се интересувал дали в шахматната игра няма такъв ход, с който винаги да печелиш. Не зная дали ме разбирате, но искам да кажа… извинете, как беше вашето име по баща?“ — „Не, разбирам — обади се Лужин като помисли прилежно. — Имаме спокойни ходове и силни ходове. Силният ход…“ — „Да, да, виж ти“ закима господинът. „Силен ход е този, който — гръмогласно и радостно продължи Лужин, — който веднага ни дава безспорно предимство. Двоен шах например, с вземане на важна фигура или с извеждане на пешка в дама. И тъй нататък, и тъй нататък. А спокойният ход…“ — „Да, да — каза господинът. — Приблизително колко дни ще продължи състезанието?“ — „Спокойният ход означава измама, клопка, усложнение — като се мъчеше да бъде учтив и сам изпитваше удоволствие, говореше Лужин. — Да вземем някое положение. Белите…“ Той се замисли, взрян в пепелника. „За съжаление — нервно изрече господинът — не разбирам нищо от шах. Само ви попитах… Но дребна работа, дребна работа. Ей сега ще минем в трапезарията. Какво става, миличка, готов ли е чаят?“ — „Да! — възкликна Лужин. — Ние просто ще вземем положението, при което днес беше прекъснат ендшпилът. Белите: царят на це-три, топ на а-едно, кон на де-пет, пешки на бе-три, це-четири. Черните обаче…“ — „Сложно нещо е шахът“ — бързо го прекъсна господинът и гъвкаво скочи на крака, мъчейки се да възпре потока от букви и цифри, които имаха някакво отношение към черните. „Да предположим сега — натърти Лужин, — че черните направят най-добрия си ход при това положение — е-шест, ге-пет. На това аз отговарям със следния спокоен ход…“ Лужин примижа и почти шепнешком, издул устни като за предпазлива целувка, издъхна навън не думи, не просто означение на хода, а нещо най-нежно, безкрайно крехко. Имаше същия израз на лицето — израза на човек, който издухва перце от лицето на младенец, — когато на следващия ден въплъти този ход на дъската. Унгарецът, съвсем прежълтял след безсънната нощ, през която бе успял да провери всички варианти (довеждащи до реми), незабелязал само ей тази скрита комбинация, дълбоко се замисли над дъската, докато Лужин, покашляйки маниерно, с наслада отбелязваше направения ход на листчето си. Унгарецът се предаде бързо и Лужин седна да играе с един компатриот