6. Партията започна интересно и скоро около масата им се образува плътен пръстен от зрители. Любопитството, натискът, пукането на стави, чуждото дишане и най-вече шепотът — шепотът, прекъсван от още по-гръмкото и дразнещо „шт!“ — често измъчваха Лужин: той живо усещаше това пукане, този шумол, отвратителната топлина, ако не беше потънал съвсем дълбоко в шахматните бездни. С края на окото си съзираше краката на стълпилите се и, кой знае защо, особено го дразнеше сред всичките тези тъмни панталони чифтът дамски крака с лъскави сиви чорапи. Тези крака явно нищо не разбираха от играта, не бе ясно защо бяха дошли… Сивкавите остри обувки с някакви кръстосани ремъчета най-добре да си тропаха по тротоара — по-далеч оттук. Когато спираше своя часовник, записваше хода или оставяше взетата фигура, все поглеждаше тези неподвижни крака и едва след час и половина, когато спечели партията и стана, като издърпваше жилетката си надолу, Лужин видя, че тези крака принадлежат на годеницата му. Изпита остро щастие, че тя е присъствувала при неговата победа, и жадно зачака изчезването на шахматните дъски и на всичките тези шумни хора, за да я погали по-скоро. Но шахматните дъски не се изгубиха отведнъж и дори когато се появи светлата трапезария и огромният меднолъскав самовар, през бялата покривка неясно избиваха равни квадрати и явно същите квадрати, шоколадови и кремави, имаше върху сладкиша. Майката на годеницата го посрещна със същото снизходително, леко присмехулно благодушие, с каквото го бе посрещнала предишната вечер, когато бе прекъснала шахматния разговор с появата си — а вчерашният господин, явно нейният мъж, подробно заразказва какво образцово имение притежавал в Русия. „Хайде да отидем във вашата стая — прегракнал прошепна Лужин на годеницата си, а тя прехапа устна и го погледна с широко разтворени очи. — Нека да идем“ — повтори той. Но тя сръчно положи върху стъклената му чинийка чудесно малиново сладко и веднага подействува тази лепкава, ослепително червена сладост, преливаща се върху езика като зърнест пламък, облепваща зъбите с ароматна захар. „Мерси, мерси“ — закима Лужин, докато му слагаха втора порция, и отново замляска сред гробовното мълчание, облизвайки още горещата от чая лъжичка, за да не изгуби дори капка от омайния сок. И когато най-сетне постигна желаното и се озова насаме с нея, наистина не в нейната стая, а в пъстроцветната гостна, и привлече към себе си, тръшна се тежко, хванал я за китките, но тя мълчешком се измъкна и като се завъртя, се отпусна върху меката табуретка. „Изобщо не съм решила дали ще се омъжа за вас — каза тя. — Помнете това.“ — „Всичко е решено — заяви Лужин. — Ако те не пожелаят, насила ще ги накараме да подпишат.“ — „Какво да подпишат?“ — попита учудено тя. „Ами не зная… Нали трябват някакви подписи, както ми се струва.“ — „Глупчо, глупчо — няколко пъти повтори тя. — Непоклатима и непоправима глупост. Хайде, какво да ви правя, къде да ви дявам… И колко уморен вид имате. Сигурна съм, че е вредно да играете толкова много.“ — „Ach wo7 — каза Лужин, — две партийки.“ — „А по цели нощи мислите. Не бива така. Вече е късно, да ви кажа. Прибирайте се. Трябва да си отспивате, това е.“ Той обаче остана да седи върху раираното диванче и тя си помисли какви са тези техни разговори, все дрън-дрън — случайни думи. И нито веднъж досега не я е целунал истински, все излиза криво, странно, и нито едно движение, с което я докосва, не прилича на обикновената човешка прегръдка. Но тази сиротна преданост в очите му, тази тайнствена светлина, която го бе озарила, когато днес се бе навел над шаха… И на следващия ден отново нещо я помами в съвсем безмълвното помещение на втория етаж над голямото кафене на онази тясна, шумна улица. Този път Лужин я забеляза веднага; той тихо разговаряше с плещест, добре избръснат господин, чиято късо подстригана коса изглеждаше плътно нахлузена върху главата и под остър ъгъл се спускаше над челото, а дебелите му устни облепваха, всмукваха угасналата пура. Художникът, изпратен от някакъв вестник, вдигайки и спускайки лице като китайска играчка, бързо рисуваше този профил с пурата. Мимоходом надникнала в албума му, тя зърна редом със започнатия Турати вече съвсем готовия Лужин, преувеличено унилия му нос, двойната брадичка на черни точици и познатия кичур върху слепоочието, който тя наричаше къдрица. Турати седна да играе с германски шахматист, а Лужин се приближи към нея и свъсено, с виновна усмивка изрече нещо нескопосно и абсурдно. Тя разбра учудена, че я моли да си иде. „Радвам се, много се радвам постфактум — с умолителен тон обясни Лужин — но засега… засега това е някак пречкащо.“