Проследи с поглед как тя покорно се отдалечава между шахматните масички и като кимна делово сам на себе си, се запъти към дъската, зад която сядаше вече новият му противник, побелял англичанин, който играеше с неизменно хладнокръвие и неизменно губеше. И този път не му провървя и Лужин отново победи, а на следващия ден постигна реми, после отново спечели — и вече престана ясно да долавя границата между шаха и дома на годеницата, сякаш движението се бе ускорило и това, което някога му бе изглеждало редуване на ивици, сега се бе превърнато в трепкаща въртележка.
Движеше се, без да изостава от Турати. Турати вземаше точка, и той вземаше точка. Турати правеше половин точка, и той също половинка. Така се движеха, сякаш се катереха по страните на равнобедрен триъгълник и в решителния миг трябваше да се сблъскат на върха.
Нощите му бяха някак разнебитени. Все не можеше да се овладее и да не мисли за шах; макар че му се доспиваше, сетне сънят все не можеше да проникне в мозъка му, търсеше пролуки, но на всеки вход бе застанал шахматен часовой и това беше ужасно мъчително чувство — че ето, сънят е до него, но оттатък мозъка: Лужин, небрежно разпиляният из стаята, спи, а Лужин, представляващият шахматна дъска, е буден и не може да се слее с щастливия си двойник. Но което беше още по-лошо — след всеки турнирен сеанс все по-трудно и по-трудно се изтръгваше от света на шахматните представи, така че и денем усещаше неприятно раздвояване. След тричасовата партия главата го болеше странно, не цялата, а на части, на черни квадрати от болка, и не откриваше веднага вратата, засенчена от черно петно, и не можеше да си припомни адреса на заветния дом: за щастие в джоба му се бе запазила старата, сгъната на две и вече оръфана на сгъвката картичка. („Пристигнахме. Довечера ви чакаме.“) Още продължаваше да изпитва радост, когато влизаше в дома, пълен с руски играчки, но радостта бе също на петна. И веднъж, през деня за почивка, дойде по-рано от обичайното, вкъщи бе само домакинята. Тя реши да продължи разговора, състоял се по залез в буковата горичка, и като преувеличаваше своята, твърде ценена от нея самата, способност да говори „право, куме, в очите“ (поради което младежите, посещаващи дома й, я смятаха за много умна жена и сериозно се бояха от нея), тя подхвана Лужин, най-напред го скастри заради угарките, намирани из всички вазички и дори в устата на проснатата мечка, а сетне му предложи още днес, тъй и тъй е събота вечер, да вземе вана у тях, след като се изкъпе мъжът й. „Сигурно рядко се къпете — заяви му тя без заобикалки. — Рядко, нали? Признайте си.“ Лужин сви мрачно рамене, загледан в пода, където се извършваше леко движение, забележимо само за него, заплашителна диференциация на сенките. „И изобщо — продължи тя — трябва да се стегнете. — Създала по този начин необходимото настроение у слушателя, премина към най-важното. — Кажете — попита тя, — мисля, че успяхте много да развратите моето момиче, нали? Такива като вас са големи развратници. А тя ми е чиста, не е като днешните. Кажете, нали сте развратник?“ — „Не, мадам“ — с въздишка отвърна Лужин и сетне се намръщи, бързо прокара подметка по пода, за да заличи едно вече съвсем определено сгъстяване. „Защото аз изобщо не ви познавам — продължи бързият, звучен глас. — Ще се наложи да събера сведения — да, да, сведения — дали не сте болен от някаква такава болест.“ — „Задух — каза Лужин. — И друго — малко ревматизъм.“ — „Не говоря за това — сухо го прекъсна тя. — Нещата са сериозни. Очевидно се смятате за годеник, идвате у нас, усамотявате се. Обаче не мисля, че ще може в близко време да стане дума за сватба.“ — „А миналата година имах хемороиди“ — монотонно произнесе Лужин. „Чуйте, говоря с вас за много важни проблеми. Вероятно бихте искали да се ожените още днес. Зная ви аз. После тя ще надуе корема и ще й извадите душата.“ Лужин, стъпкал сянката на едно място, мъчително забеляза, че далеч оттам, където е седнал, на пода се развива нова комбинация. „Ако поне малко се интересувате от моето мнение, трябва да ви кажа, че смятам този брак за дивотия. Освен това сигурно си мислите, че мъжът ми ще ви издържа. Признайте си: нали така мислите?“ — „Изпитвам парични затруднения — каза Лужин. — Бих вземал съвсем мъничко. Предлагаха ми да водя шахматния отдел в едно списание…“ В този миг неприятностите на пода станаха толкова безочливи, че Лужин неволно протегна ръка, за да извади царя-сянка от заплахата на светлинната пешка. И изобщо от този ден избягваше седенето в гостната, където имаше прекалено много дървени нещица, които придобиваха, ако ги гледаш дълго, твърде определени очертания. Годеницата му забелязваше как с всеки изминал турнирен ден изглежда все по-зле и по-зле. Под очите му се издълбаха мътнолилави кръгове, а тежките клепачи се бяха възпалили. Беше толкова блед, че винаги изглеждаше лошо избръснат, макар по настояване на годеницата да се бръснеше всяка заран. Края на турнира тя очакваше с голямо нетърпение и й беше мъчно, като си помислеше какви страшни, вредни усилия трябва да прави той, за да изтръгва точка след точка. Клетият Лужин, тайнственият Лужин… Докато играеше заран тенис с приятелката си немкиня, докато слушаше отдавна дотегналите й лекции по история на изкуството и прелистваше в стаята си опърпани, случайни книжки — „Океан“ на Андреев, романа на Краснов, брошурата „Как да станете йога“, — тя през цялото време съзнаваше, че тъкмо сега Лужин е потънал в шахматни изчисления, бори се, мъчи се и малко й беше обидно, че не може да сподели мъките на изкуството му. В гениалността му вярваше безусловно, освен това беше убедена, че тази гениалност не може да се изчерпва само с шахматната игра, колкото и вълшебна да е тя, и че когато премине турнирната треска и Лужин се успокои и си отпочине, у него ще се развихрят някакви още незнайни сили, той ще разцъфне, ще се пробуди, ще прояви дарбата си и в други области на живота. Баща й наричаше Лужин тесногръд фанатик, но добавяше, че безспорно е много наивен и много почтен човек. Майка й обаче твърдеше, че не с дни, а с часове се побърква все повече, че законът забранява на смахнатите да се женят, и първите дни скриваше невероятния годеник от всичките си познати, което в началото бе лесно — смятаха, че е с дъщеря си на курорт, — но после, много скоро, отново се появиха всичките тези хора, които обикновено идваха в дома им, като например: обаятелният стар вече генерал, дето винаги доказваше, че не ни е мъчно за Русия, а за младостта ни, за младостта; двамината руски германци; Олег Сергеевич Смирновски, теософ и собственик на ликьорена фабрика; няколкото бивши офицери; няколкото госпожици; певицата Воздвиженска; двойката Алфьорови, а също престарялата княгиня Уманова, която наричаха Дама Пика (по известната опера). Тъкмо тя първа видя Лужин и заключи от прибързаното и неразбираемо обяснение на домакинята, че той има някакво отношение към литературата, към списанията — пише нещо, накратко казано. „А знаете ли това? — попита тя, учтиво подхванала литературен разговор. — От новата поезия е… малко е декадентско… нещо за метличините, «все метличини, метличини»…“ Олег Сергеевич веднага го помоли да изиграят една партия, но за съжаление в къщата нямаше шах. Младежите помежду си го нарекоха заплес и само грохналият генерал се отнесе към него извънредно сърдечно и непосредствено, като дълго го убеждава да отидат двамата да видят малкото жирафче, родило се току-що в зоологическата градина. Откак бяха започнали да идват гости, появяващи се сега всяка вечер в различни комбинации, Лужин нито минута не можеше да остане насаме с годеницата си и борбата с тях, стремежът му да проникне през редиците им до годеницата веднага придоби шахматен оттенък. Обаче се оказа невъзможно да ги преодолее, явяваха се все нови и нови и му се привиждаше, че тъкмо те, тези безбройни, безлики гости плътно и горещо го заобикалят през часовете на турнира.