2
Лужин бащата, Лужин, пишещият книги, често бе мислил какво би могло да излезе от сина му. В книгите му — а всички те освен забравения роман „Шедет“ бяха написани за подрастващите, за юношите, за учениците от средните учебни заведения и се продаваха подвързани със здрави, пъстро оцветени корици — постоянно се мяркаше образът на светлорусо момче, и вироглаво, и замислено, което се превръщаше в цигулар или в живописец, без при това да изгубва нравствената си красота. Едва доловимата особеност, отличаваща сина му от всички онези деца, които според него би трябвало да станат незабележими хора (ако предположим, че съществуват такива хора), той разбираше като скрито движение на таланта и помнейки постоянно, че покойният му тъст бе композитор (впрочем доста сух и на зряла възраст склонен към прекалено бляскава виртуозност), неведнъж в приятна мечта, приличаща на литография, се бе спускал нощем със свещ в гостната, където вундеркинд по бяла риза до петите бе свирил на огромния черен роял.
Струваше му се, че всички би трябвало да забелязват необичайността на сина му; струваше му се, че може би външните хора по-добре се ориентират в нея. Училището, което бе избрал за сина си, се беше прочуло най-вече с вниманието към тъй наречения „вътрешен“ живот на ученика, с хуманността, със задълбочеността, с дружеското, проникновение. Преданието говореше, че през началното време на съществуването му учителите през голямото междучасие играели, с момчетата — физикът мачкал снежна топка, загледан през рамо, математикът си отнасял бежешком удар с топка в ребрата и самият директор с весели възклицания поощрявал играта. Вече нямаше такива общи игри, но идиличната слава бе останала. Класен възпитател на сина му бе станал учителят по словесност, добър познат на писателя Лужин и казано между другото, нелош лиричен поет, издал сборник с подражания на Анакреон. „Отбивайте се — каза той, когато бащата Лужин за пръв път доведе сина си в училището — всеки четвъртък към дванайсет.“ Лужин се отби. На стълбището беше пусто и тихо. Докато минаваше през вестибюла за учителската стая, чу от втори клас далечен, многогласов гръм от смях. По-късно в тишината крачките му особено звънко заудряха по жълтия паркет на вестибюла. В учителската стая, на голямата маса, беше изпълнен с гъделичкащо очакване, с известно вълнение и плахост — с всички онези чувства, които бе изпитал някога, когато, още младеж със студентска униформа, бе отишъл при главния редактор, на когото бе изпратил наскоро първата си повест. И този път, както и тогава, вместо думи на почуда, каквито очакваше смътно (както събудил се в чужд град, очакваш необикновено, блеснало утро още преди да си вдигнеш клепачите), вместо всички тези думи, които с такова удоволствие би подсказал той самият, да не беше надеждата, че все пак ще ги дочака — той чу навъсени, студенеещи думи, доказващи, че възпитателят разбира сина му още по-малко от самия него. За каквато и да било скрита надареност дори не се спомена. Наклонил бледото си брадато лице с две розови вдлъбнатини край носа, от който внимателно бе свалил вкопчилото се пенсне, бършейки очите си с длан, възпитателят заговори пръв, каза, че момчето би могло да се учи по-добре, че както му се струва, момчето не се разбира с другарите си, че момчето малко играе през междучасията… „Безспорно има способности — каза възпитателят, приключил манипулациите с очите си, — но се забелязва известна вялост у него.“ В този миг някъде долу се чу звънецът, премести се нагоре, непоносимо пронизващо премина по цялото здание. След това имаше две-три секунди изключителна тишина — и изведнъж всичко се оживи, зашумя, затропаха капаците на чиновете, вестибюлът се изпълни с говор, с тропот. „Голямото междучасие — каза възпитателят. — Ако желаете, да слезем на двора да погледате как лудуват момчетата.“
Те бързо се пързаляха по каменното стълбище, прегърнали каменния парапет, плъзгаха подметките на сандалите си по излъсканите ръбове на стъпалата. Долу, сред тъмната теснотия на гардероба, се преобуваха; някои седяха на широките прозоречни первази, пъхтяха, докато припряно си издърпваха връзките. Изведнъж забеляза сина си, който, прегърбен, с отвращение изваждаше ботушите си от торбичката. Някакво русоляво момче в бързането си го блъсна, той се отдръпна и изведнъж видя баща си. Бащата му се усмихваше, хванал астраганения си калпак и с другата ръка очертаващ необходимата вдлъбнатина. Лужин присви очи и се извърна, сякаш не забеляза баща си. Седна на пода гърбом към него и се зае с ботушите; тези, които вече бяха успели да се облекат, прекрачваха през него и той след всяко блъсване се прегърбваше все повече, сгушваше се в сумрака. Когато най-сетне излезе — с дълго сиво палто и астраганено калпаче (което един и същи дангалак постоянно събаряше), баща му вече бе застанал до портата в другия край на двора и изчаквателно гледаше към него. До баща му бе застанал възпитателят и когато сивата гумена топка, с която играеха футбол, се търкулна случайно до краката му, учителят по словесност, инстинктивно продължавайки обаятелното предание, си даде вид, че иска да я ритне, запристъпва тромаво, за малко да си изгуби галоша и се разсмя твърде добродушно. Бащата го подкрепи за лакътя и малкият Лужин, издебнал удобния момент, се върна във входа, където вече беше съвсем спокойно и където, скрит зад окачалките, с наслада се прозяваше портиерът. През стъклената врата, между железните лъчи на звездообразната решетка, видя как баща му изведнъж си смъкна ръкавицата, бързо се сбогува с възпитателя и се изгуби през вратата. Едва тогава изпълзя отново, и като заобикаляше предпазливо играещите, се промъкна наляво, под арката, където бяха натрупани дървата. Там, вдигнал яка, седна върху цепениците.