ебют и защитата, предвидена от Лужин, увисна във въздуха. Дали Турати бе предугадил възможното усложнение, или просто бе решил да играе предпазливо, защото знаеше спокойната сила, която проявяваше Лужин на този турнир, но започна по най-банален начин. Лужин мимоходом съжали за напразната си работа, но в същото време се зарадва: така се чувствуваше по-свободен. Освен това Турати явно се страхуваше от него. От друга страна, в невинното, вяло начало, предложено от Турати, безспорно се криеше някаква измама и Лужин заигра особено внимателно. Отначало играта вървеше тихо като мелодия за цигулки под сурдинка. Играчите предпазливо заемаха позиции, изнасяха по нещо напред, но учтиво, без всякакъв признак за заплаха, а дори да имаше заплаха — тя бе напълно условна, по-скоро намек за противника, че ей там не е зле да се погрижи за прикритие, и противникът с усмивка, сякаш всичко това бе само шега, укрепваше където трябва, и самият той мъничко напредваше. След това без всякакъв повод нежно запя струна. Едната от силите на Турати зае диагоналната линия. Но веднага и при Лужин се набеляза съвсем тихичко някаква мелодия. В миг затрепкаха тайнствени възможности и после отново — тишина: Турати отстъпи, скри се. И ето че известно време двамата противници, сякаш без никакво намерение да настъпват, се заеха с разкрасяването на собствените си квадрати — нещо мърдаха, наместваха, заглаждаха — и изведнъж пак неочаквано припламване, бързо съчетание на звуци: бяха се сблъскали две дребни сили и двете веднага бяха пометени; мигновено виртуозно движение на пръстите и Лужин свали и постави на масата до себе си вече не някаква безплътна сила, а тежка жълта пешка; блеснаха във въздуха пръстите на Турати и на свой ред върху масата кацна тромава черна пешка с отблясък върху главата. Като премахнаха тези две внезапно вдървили се шахматни величини, играчите сякаш се успокоиха, забравиха мигновеното припламване: в това място на дъската обаче още не бе напълно изстинал трепетът, нещо все още опитваше да се оформи… Но тези звуци не сполучиха да встъпят в желаното съчетание — някаква друга плътна, ниска нота забуча отстрани и двамината играчи, изоставили още трепкащия квадрат, се заинтересуваха от другия край на дъската. Но и тук всичко приключи безрезултатно. С тръбни сигнали се обадиха на няколко пъти най-значителните сили на дъската — и отново настъпи размяна, отново шахматните сили се преобразиха в изрязани, лъскави, лакирани кукли. И после настъпи дълъг, дълъг размисъл, по време на който Лужин от една точка на дъската изведе и разигра последователно десетки мними партии и изведнъж видя една чаровна, кристално крехка комбинация — но тя се пръсна със звън още след първия отговор на Турати. И Турати обаче не можеше да направи нищо по-нататък и печелейки време — защото времето в шахматната вселена е безмилостно, — двамата противници на няколко пъти повториха едни и същи два хода, заплаха и защита, заплаха и защита — но при това и двамата мислеха за изключително сложната комбинация, която нямаше нищо общо с тези машинални ходове. И Турати най-сетне се реши на тази комбинация — и отведнъж някаква музикална буря обгърна дъската, Лужин упорито търсеше в нея нужния му ясен мъничък звук, за да го развихри на свой ред в гръмовна хармония. Сега всичко на дъската излъчваше живот, всичко се бе съсредоточило върху едно, все по-яко и по-яко се затягаше; за миг олекна от изчезването на две фигури и отново — фуриозо. Мисълта на Лужин бродеше из шеметни и ужасни дебри, срещайки нарядко из тях мисълта на Турати, диреща същото, каквото диреше и той. И двамата едновременно разбраха, че белите не бива по-нататък да развиват своя замисъл, че всеки миг ще изгубят ритъма. Турати побърза да предложи размяна и броят на силите върху дъската отново намаля. Набелязаха се нови възможности, но все още никой не можеше да каже коя от страните има превес. Лужин, подготвяйки нападение, за което по-напред бе необходимо да изследва лабиринта от варианти, а в тях всяка негова крачка пробуждаше опасно ехо, се замисли продължително: струваше му се, че само още едно последно невероятно усилие, и ще намери тайния път към победата. Изведнъж се случи нещо извън съществото му, пареща болка — и той извика високо, разтърсвайки ръка, ужилен от огъня на клечката, която бе запалил, но бе забравил да вдигне до цигарата. Болката премина веднага, но в огненото пламване бе видял нещо непоносимо страшно, бе разбрал ужаса на шахматните бездни, в които потъваше, неволно погледна отново дъската и мисълта му се сломи от неизпитвана дотогава умора. Шахът обаче беше безмилостен, той го удържаше и го поглъщаше. В това беше ужасът, но в това се състоеше и единствената хармония, защото какво има на този свят освен шах? Мъгла, неизвестност, небитие… Изведнъж забеляза, че Турати вече не седи, а стои, скръстил ръце. „Почивка, маестро — каза нечий глас отзад. — Запишете хода.“ — „Не, не, още малко“ — умоляващо произнесе Лужин, затърсил с очи говорещия. „Почивка“ — повтори същият глас отново отзад, някак изплъзвайки се. Лужин понечи да стане и не можа. Видя, че се е озовал някъде назад със стола си, а върху дъската, върху шахматната дъска, съсредоточила току-що целия му живот, хищно се нахвърлят някакви хора, карат се и вдигат врява, бързо местят фигурите и така, и така. Отново понечи да стане и отново не можа. „Защо, защо?“ — жално промълви той, като се мъчеше да зърне дъската между сведените над нея черни, тесни гърбове. Фигурите на дъската бяха разбъркани, търкаляха се как да е на безобразни купчини. Премина сянка и като се спря, започна бързо да ги прибира в малък ковчег. „Разбира се“ — каза Лужин и със стон поради усилието се откъсна от стола. Някакви призраци все още стояха тук и там, обсъждайки нещо. Беше студено и малко тъмно. Призраците отнасяха дъските, столовете. Във въздуха, накъдето да погледнеше, бродеха лъкатушни, прозрачни шахматни образи и Лужин разбра, че е заседнал, че се е изгубил в една от комбинациите, които бе измислил току-що, направи отчаян опит да се отърси, да се измъкне нанякъде — ако ще и в небитието. „Елате, елате“ — подвикна му някой и се изгуби със звън. Почувствува се сам. Пред очите му ставаше все по-тъмно, той се намираше в шах спрямо всеки неясен предмет в салона — и трябваше да се спасява. Раздвижи се, раздруса цялото си пълно тяло, но все не можеше да съобрази какво се прави, за да се излезе от стая — а сигурно имаше някакъв лесен начин… Неясна черна сянка с бели гърди изведнъж взе да се увърта около него, като му подаваше палто и шапка. „Защо ми е?“ — избъбри той, докато намъкваше ръце в ръкавите и се въртеше заедно с услужливата сянка. „Насам“ — бодро изрече сянката и Лужин пристъпи напред, излезе от страшната зала. Съзрял стълбище, запълзя нагоре по него, но сетне се отказа и тръгна надолу, тъй като му беше по-лесно да слиза, отколкото да се катери. Попадна в задимено помещение, в което седяха шумни призраци. Във всеки ъгъл назряваше атака — и като блъскаше масите, кофичката, от която стърчеше стъклена пешка със златно гърло, барабана, по който биеше наведен гривест шахматен кон, той стигна до стъклен, тихо въртящ се блясък и се спря, без да знае къде да върви по-нататък. Заобиколиха го, искаха да сторят нещо с него. „Вървете си, вървете си“ — повтаряше сърдит глас. „Но къде?“ — през ридания промълви Лужин. „Вървете си вкъщи“ — тихо му прошепна друг глас и нещо подтикна Лужин по рамото. „Как казахте?“ — попита отново той и изведнъж престана да хлипа. „Вкъщи, вкъщи“ — повтори гласът и стъкленият блясък, подхванал Лужин, го изхвърли в прохладния полумрак. „Вкъщи — произнесе той тихо. — Ето значи какъв е ключът за комбинацията.“