Човекът очевидно спеше, и спеше дълбоко. Беше с черно палто с кадифе на реверите. Пълното му лице с тежка брадичка и с изпъкнали клепачи лъщеше под светлината на уличната лампа. „Ще почакаме такси — каза Курт и последва примера на Карл, седнал на края на тротоара. — И тази нощ ще свърши — уверено заяви той и добави, като погледна небето: — Как само се въртят.“ — „Звездите“ — обясни Карл и двамата известно време неподвижно гледаха нагоре, където в чудесната бледосинкава бездна дъгообразно течаха звездите. „Пулвермахер също гледа“ — след мълчание произнесе Курт. „Не, спи“ — възрази Карл, като се взря в пълното, неподвижно лице. „Спи“ — съгласи се Курт.
По асфалта се плъзна светлина и пак същото добродушно такси, откарало нанякъде Гюнтер, се спря до тротоара. „Още един ли? — засмя се шофьорът. — Можеше веднъж.“ — „Но къде?“ — сънено попита Карл приятеля си Курт. „Все някъде адрес… в джоба“ — мъгляво отвърна Курт. Като се олюляваха и кимаха независимо от желанието си, те се наведоха над неподвижния човек и това, че палтото му бе разкопчано, облекчи по-нататъшните им издирвания. „Кадифена жилетка — обади се Курт — Горкият, горкият…“ Още в първия джоб намериха сгъната на две картичка, която се разпадна в ръцете им, едната половинка с адреса на получателя се изплъзна и безследно изчезна. Върху останалата част обаче се намери и друг адрес, написан напряко върху картичката и дебело подчертан. На обратната страна имаше само един равен ред, отляво прекъснат, но дори ако бяха успели да долепят откъсналата се и изгубена половинка, едва ли смисълът на този ред би им станал по-ясен. „Доберепа бу“ — прочете Карл на латиница, което беше извинително. Адресът, намерен на картичката, беше назован на шофьора, а след това се наложи да издърпат безжизненото, тежко тяло в автомобила и отново шофьорът им се притече на помощ. При светлината на лампата върху вратата се мярнаха едри шахматни квадрати — гербовият символ на такситата. Най-сетне натъпканият автомобил потегли.
Из пътя Карл заспа. Тялото му и тялото на неизвестния, и тялото на Курт, седнал на пода, влизаха в мек, безволен допир при всеки завой и след това Курт се оказа на седалката, а Карл и по-голямата част от неизвестния — на пода. Когато автомобилът спря и шофьорът отвори вратата, не можа отначало да се ориентира колцина са в колата. Карл се пробуди веднага, но човекът без шапка бе неподвижен както преди. „Интересно какво ще правите сега с вашия приятел“ — каза шофьорът. „Сигурно го чакат“ — каза Курт. Понеже смяташе, че си е свършил работата и че е мъкнал достатъчно тежести през тази нощ, шофьорът вдигна флагчето и обяви сумата. „Аз ще платя“ — каза Карл. „Не, аз — каза Курт. — Аз го намерих пръв.“ Този аргумент убеди Карл. Освободеният с усилия автомобил си замина. Тримата останаха на тротоара: единият от тях лежеше, подпрян с гръб на каменното стълбище.
Като се олюляваха и въздишаха, Курт и Карл застанаха насред улицата и след това, обърнали се към единствения осветен прозорец в сградата, дрезгаво изреваха и начаса неочаквано отзивчиво жалузите, прорязани от светлина, трепкаха и се вдигнаха. От прозореца надникна млада дама. Без да знае как да започне, Курт се ухили сетне, събрал сили, бодро и високо подвикна: „Госпожице, докарахме Пулвермахер.“ Дамата не отвърна нищо и жалузите паднаха с трясък. Личеше си обаче, че тя остана до прозореца. „Намерихме го на улицата“ — неуверено изрече Карл, обръщайки се към прозореца. Жалузите отново се вдигнаха. „Кадифена жилетка“ — сметна за необходимо да обясни Курт. Прозорецът опустя, но след минута мракът на вратата за главния вход се разпадна, през стъклото се провидя осветено стълбище, мраморно до първата площадка, и преди още това новородено стълбище да се вкамени напълно, на стъпалата вече се появиха бързи женски крака. Ключът заигра в ключалката, вратата се разтвори. На тротоара, гърбом към стъпалата, се бе проснал пълният човек в черно.
Междувременно стълбището продължи да ражда хора… Появи се господин по нощни пантофи, с черни панталони и колосана риза без яка, след него набита бледа камериерка по чехли на бос крак. Всички се наведоха над Лужин и виновно усмихнатите, съвсем пияни непознати заобясняваха нещо, единият от тях все им тикаше като визитна картичка половината от пощенската карта. Петимата понесоха Лужин нагоре по стълбището и годеницата му, която поддържаше тежката му, скъпоценна глава, ахна, когато внезапно угасна светлината. В мрака всичко се люшна нанякъде, чу се тропане, тътрене на подметки, пъхтене, някой стъпи накриво и спомена на немски бога и когато светлината пламна отново, единият непознат бе седнал на стъпалото, върху другия се беше стоварило тялото на Лужин, а по-горе, на площадката, бе застанала майката с ярко избродиран халат и ококорила блеснали очи, гледаше бездиханното тяло, което мъжът й подпираше, като пъшкаше и повтаряше нещо, голямата страшна глава, отпусната върху рамото на дъщеря й. Внесоха Лужин в гостната. Младите непознати току тракваха токове, все се силеха да се представят някому, и се юрваха далеч от масичките, отрупани с порцелан. Виждаха ги отведнъж из всички стаи. Вероятно искаха да си отидат и не можеха да улучат вестибюла. Намираха ги по всички дивани, и в банята, и на сандъка в коридора, и нямаше възможност да се отърват от тях. Количеството им беше неизвестно — колебливо, мъгляво количество, А след известно време те изчезнаха, камериерката каза, че отворила на двама да си вървят и че останалите сигурно още се търкалят някъде, и че пиянството погубва мъжете, че годеникът на сестра й също пие.