От хотела замина за шахматното кафене, защото си спомни, че Лужин беше без шапка и бастун, и си помисли, че може да ги е оставил там. В турнирната зала имаше много народ и застанал до окачалката, бодро си събличаше палтото италианецът Турати. Досети се, че е дошла тъкмо за началото на шахматния турнир и че явно никой не знае за заболяването на Лужин. „Да става каквото ще — помисли си тя с известно злорадство. — Нека си чакат.“ Намери бастуна му, но шапката я нямаше. И като погледна с омраза към масата, на която фигурите вече бяха наредени, и към плещестия Турати, който потриваше ръце и като бас преди концерт издебело си прочистваше гърлото, излезе бързо от кафенето, отново се качи в таксито, в което трогателно се зеленееше сандъчето на Лужин, и се върна в санаториума.
Тя не си беше вкъщи, когато се явиха вчерашните младежи. Бяха дошли да се извинят за бурното си нощно нахлуване. Бяха прекрасно облечени, все се кланяха и удряха токове, и питаха как се чувствува господинът, когото бяха докарали през нощта. Благодариха им за помощта и от приличие им казаха, че господинът се е наспал прекрасно след вечерята с приятели, на която са го чествували по случай годежа му. Като поседяха десетина минути, младежите станаха и си отидоха много доволни. Приблизително по същото време в санаториума довтаса объркан дребен човечец, който имал нещо общо с уреждането на турнира. Не го пуснаха при Лужин; спокойната млада дама, която разговаря с него, му заяви студено, че Лужин се е преуморил и не се знае кога ще възобнови шахматната си дейност. „Това е ужасно, нечувано — няколко пъти жално повтори дребният човечец. — Недовършена партия! И колко хубава партия! Предайте на маестрото… Предайте на маестрото моето вълнение, моите пожелания…“ Той безнадеждно махна с ръчица и се потътри към изхода, като клатеше глава.
Във вестниците се появи съобщение, че Лужин се е разболял от нервна преумора, без да довърши решителната партия, и че по думите на Турати черните безспорно са щели да загубят поради слабостта на пешката на е-четири. И във всички шахматни клубове познавачите дълго изучаваха положението на фигурите, проследяваха възможните продължения, отбелязваха слабото място на белите на де-три, но никой не можеше да намери ключа към безспорната победа.
10
През една от най-близките вечери се състоя отдавна назрелият, отдавна тътнещият и най-сетне тежко избухнал напразен, безобразно гръмогласен, но неизбежен разговор. Тя тъкмо се бе върнала от санаториума огладняла, нагъваше елдената каша и разправяше, че Лужин е по-добре. Родителите й се спогледаха и тогава се започна.
„Надявам се — звучно произнесе майка й, — че си се отказала от безумното си намерение.“ — „Още малко, ако обичаш“ — помоли тя и си подаде чинията. „От известно чувство за деликатност…“ — продължи майка й и тогава баща й бързо пое щафетата. „Да — каза той, — от деликатност майка ти не каза нищо през тези дни — докато не се изясни положението на твоя познат. Но сега трябва да ни изслушаш. Сама знаеш, че най-голямото, ни желание и грижа, и цел, и изобщо… желание — е ти да бъдеш добре, ти да бъдеш щастлива и тъй нататък. А за тази цел…“ — „По мое време просто биха ти забранили — намеси се майката, — и нищо повече.“ — „Не, не, забраната няма нищо общо. Чуй ни само, душко. Не си на осемнайсет години, а на двайсет и пет и изобщо не виждам във всичко случило се някакво увлечение, поезия.“ — „Просто й харесва да ни прави напук — отново го прекъсна майката. — Такъв абсолютен кошмар…“ — „За какво говорите всъщност?“ — най-сетне попита дъщерята и се усмихна изпод вежди, облегната меко на стола, като поглеждаше ту баща си, ту майка си. „Че е време да изхвърлиш тези глупости от главата си — извика майката. — Че бракът с полунормален голтак е истинска дивотия.“ — „Ох“ — каза дъщерята и като протегна ръка върху масата, отпусна глава на нея. „Виж какво — отново подхвана бащата. — Предлагаме ти да заминеш за Италианските езера. Не можеш да си представиш какви райски места има там. Помня, че когато за пръв път видях Изола Бела…“ Раменете й заподскача от ситен смях; сетне тя вдигна глава и продължи да се смее тихо, без да отваря очи. „Обясни ни какво искаш“ — й рече майката и тупна по масата. „Първо — отвърна тя, — да не викаш толкова. Второ, Лужин да оздравее напълно.“ — „Изола Бела значи Прекрасен остров — припряно продължи бащата, като се мъчеше с многозначителна гримаса да покаже на жена си, че и сам ще се справи. — Не можеш да си представиш… Син лазур, горещина, магнолии, прекрасни хотели в Стреза — е, да, разбира се, тенис, танци… И особено си спомням — как се наричаха — едни такива светещи хи…“ — „А после? — с хищно любопитство попита майката. — А после, когато твоят приятел — ако не пукне…“ — „Това зависи от него — възможно най-спокойно произнесе дъщерята. — Как така ще зарежа този човек на произвола. И няма да го зарежа. Точка.“ — „Ще се озовеш с него в лудницата — живей си, живей си, драга“ — „Дали ще е лудница, или не…“ — поде с трепереща усмивка дъщерята. „Не те ли привлича Италия?“ — бодро възкликна бащата. „Побъркана… Побелях от теб! Няма да се омъжиш за този шахматен мухльо!“ — „Ти си мухла. Ако пожелая, ще се омъжа. Ограничена и лоша жена…“ — „Хайде, хайде, стига, стига“ — избоботи бащата. „Кракът му вече няма да стъпи тук — задъха се майката. — На, честен кръст!“ Дъщерята заплака беззвучно и излезе от трапезарията, като мимоходом се блъсна в ръба на бюфета и избъбри жално: „По дяволите!“ Бюфетът дълго и обидено звънтя.