Изобщо се говореше много за детството. Говореше и професорът, разпитваше Лужин „Баща ви е притежавал земя, нали? — Лужин кимаше. — Земята, селото — това са чудесни неща — продължаваше професорът. — Сигурно сте имали коне, крави? — Кимване. — Помогнете ми да си представя вашия дом… Около него вековните дървета… Къщата е голяма, светла. Баща ви се завръща от лов…“ Лужин си спомни как веднъж баща му беше донесъл дебело, неприятно птиче, намерено в канавката. „Да.“ — неуверено отвърна Лужин. „А някакви подробности — меко помоли професорът. — Ако обичате. Моля ви. Интересува ме с какво сте се занимавали през детството, как сте играли. Сигурно сте имали войничета…“
Обаче Лужин рядко се оживяваше при тези разговори. За сметка на това мисълта му, непрестанно подтиквана от такива въпроси, се завръщаше отново и отново към областта на неговото детство. Това, което си спомняше, не бе възможно да се изрази с думи — просто нямаше думи в света на възрастните за детските му впечатления, — а дори да разкажеше нещо, говореше откъслечно и без желание, сякаш само бегло набелязваше контурите, като означаваше с буква и цифра богатия с възможности ход. Предучилищното, предшахматното детство, за което не бе мислил никога преди, отстранявайки го с леко потръпване, за да не намери дремещи ужаси в него, унизителни обиди, сега се оказваше учудващо безопасно място, където можеше да извършва приятни, изпълнени с пронизващ чар екскурзии. Лужин сам не можеше да разбере откъде идва това вълнение — защо образът на дебелата французойка с трите кокалени копчета отстрани на полата, които се сближаваха, щом огромното й туловище се друснеше в креслото — защо образът, който толкова го бе дразнил през онова време, сега предизвиква чувство на нежно парване в гърдите. Спомняше си как в петербургската къща нейните астматични дебелини предпочитаха пред стълбището старинния асансьор, задвижван с вода, който се пускаше от портиера посредством лост върху стената на вестибюла. „На добър път“ — неизменно казваше портиерът, като затваряше зад нея двете половинки на вратата, и тежкият, пъхтящ, треперещ асансьор полека запълзяваше нагоре по дебелия кадифен шнур, а покрай асансьора, по олющената стена, която се виждаше през стъклото, бавно се спускаха тъмни географски петна, тези петна от влага и старост, сред които, както и сред небесните облаци, се шири модата да наподобяват очертанията на Черно море и на Австралия. Понякога малкият Лужин се качваше заедно с нея, но най-често оставаше долу и се ослушваше как горе зад стената асансьорът се катери мъчително — и винаги се надяваше той, малкият Лужин, че ще заседне насред път. Честичко се случваше тъкмо това. Шумът се прекратяваше, от неизвестното междустенно пространство проехтяваше вопъл за помощ, портиерът долу движеше с пъшкане лоста и отваряше вратата към тъмното и загледан нагоре, угрижено питаше: „Тръгнахте ли?“ Най-сетне нещо се разтърсваше, задвижваше се и след някое време асансьорът се завръщаше — вече празен. Празен. Бог знае какво се беше случило с нея — може би вече бе допътувала до небесата и бе останала там със своята астма, с бонбоните си с дъх на сладника и с пенснето си с черно шнурче. Празен се завърна споменът и за пръв път може би през живота Лужин си зададе въпроса — къде всъщност се дява всичко това, какво стана с детството му, накъде отплава верандата, къде отпълзяха, шумолейки сред храстите, познатите пътеки?