С несъзнателно душевно движение търсеше тези пътеки в санаториалния парк, но лехите имаха друг облик и брезите бяха разположени другояче, и пролуките сред червеникавия им листак, налени с есенна синева, никак не отговаряха по рисунък на онези паметни брезови отвори, върху които и тъй, и инак налагаше тези изрязани части от лазура. Като че бе неповторим онзи далечен свят, в него бродеха вече съвсем поносими, смекчени от омарата на времето, образите на неговите родители и влакът с пружина, с ламаринен вагон, боядисан да наподобява дървен, потъваше с бръмчене под воланите на креслото и господ знае какво си мислеше при това кукленият машинист, твърде едър за локомотива и поради тази причина настанен в тендера.
Такова беше детството, на драго сърце посещавано сега от мисълта на Лужин. Сетне идваше другото време, продължителният шахматен етап, за който и докторът, и годеницата му казваха, че това са били загубени години, тъмна епоха на духовна слепота, опасна заблуда — загубени, загубени години. Не биваше да си спомня за тях. Там се беше спотаил като зъл дух страшният с нещо образ на Валентинов. Добре, ще се съгласим, достатъчно — загубени години са — вън — забравени са — зачеркнати са от живота. И ако се изключеха по този начин, светлината от детството непосредствено се съединяваше със сегашната светлина, изливаше се в образа на годеницата му. Тя изразяваше всичко гальовно и примамливо, каквото можеше да се извлече от детските спомени — като че петната светлина, разпилени по пътеките на градината в имението, сега се бяха сраснали в едно топло, цялостно сияние.
„Радваш се, а? — покрусена попита майка й, като гледаше оживеното й лице. — Скоро ли ще вдигнем сватбата?“ — „Скоро — отвърна тя и хвърли кръглата си сива шапка на дивана. — Във всеки случай той тези дни излиза от санаториума.“ — „Здравата ще се изръси баща ти — към хиляда марки.“ — „Току-що прерових всички книжарници — въздъхна дъщерята. — Непременно искаше Дул Берн и Шерлок Холмс. И се оказа, че никога не е чел Толстой.“ — „Разбира се, нали е дървеняк — измърмори майка й. — Винаги съм го казвала.“ — „Слушай, мамо — каза тя, като леко тупаше с ръкавица по пакета с книги, — хайде да се разберем. От днес повече никакви такива мили забележки. Глупаво е, унизително е за теб и най-вече няма никакъв смисъл.“ — „Недей се омъжва за него — с променено лице изрече майка й, — недей. Моля ти се. Хайде, искаш ли да ти падна на колене…“ И като се опираше с една ръка в креслото, с усилие започна да подвива крак, да отпуска едрото си, леко пропукващо тяло. „Ще продъниш пода“ — каза дъщеря й, взе книгите и излезе от стаята.
Пътешествието на Фог и мемоарите на Холмс Лужин прочете за два дена и след като ги прочете, каза, че не е това, което е искал — може би изданието не е пълно. От другите книги му хареса „Ана Каренина“ — особено страниците за земските избори и за обеда, поръчан от Облонски. Известно впечатление му направи „Мъртви души“, при което на едно място позна цяло парче, веднъж през детството дълго и мъчително писано под диктовка. Освен тъй наречените класици годеницата му донасяше и всякакви случайни книжки с леко поведение — писанията на галските новелисти. Всичко, каквото можеше да разсее Лужин, беше добро — дори тези съмнителни новели, които той четеше смутено, но с интерес. За сметка на това стихотворенията (например томчето на Рилке, което тя купи по съвет на продавача) го докарваха до състояние на мъчително тежко недоумение и тъга. Съответно с това професорът забрани да се носи на Лужин за четене Достоевски, който според думите на професора оказвал потискащо въздействие върху психиката на съвременния човек, защото като в страшно огледало…