Така преседя към двеста и петдесет големи междучасия до годината, когато беше отведен в чужбина. Понякога възпитателят се появяваше неочаквано откъм ъгъла. „Защо все седиш тъй умърлушен, Лужин? Иди да потичаш с другарите си.“ Лужин ставаше от дървата, излизаше изпод арката на четириъгълния заден двор, пристъпваше няколко крачки, като се мъчеше да открие точката, еднакво отдалечена от тези трима негови съученици, които бяха най-свирепи в момента, отдръпваше се от топката, запратена от нечий звучен ритник, и уверил се, че възпитателят е вече далеко, се връщаше при дървата. Беше избрал това място още първия ден, в същия този тъмен ден, когато почувствува около себе си такава омраза, такова издевателско любопитство, че очите му от само себе си се изпълваха с гореща мътилка и всичко, каквото погледнеше — поради проклетата необходимост да гледа нещо, — се подлагаше на заплетени оптически метаморфози. Страницата на сини квадратчета се обвиваше в мъгла; белите цифри върху черната дъска ту се свиваха, ту се размазваха; сякаш отдалечавайки се равномерно, гласът на учителя ставаше все по-задавен и неразбираем, а съседът по чин, потаен изверг с мъх по бузите, тихо и доволно изричаше: „Ей сега ще заплаче.“ Но той не заплака нито веднъж, не заплака дори когато в тоалетната с общи усилия му натискаха главата към ниската чиния, в която бяха застинали жълти мехури. „Господа — каза възпитателят през един от първите часове, — вашият нов другар е син на писател. Когото, ако досега не сте чели, непременно прочетете.“ И написа с едри букви на дъската, натискайки така, че тебеширът се ронеше под пръстите му с пукот: „Приключенията на Антоша, издател Силвестров.“ Два-три месеца след това на Лужин му викаха Антоша. Извергът с тайнствен вид донесе в училище книгата и по време на час я показваше скришом на другите, като многозначително извиваше очи към Лужин, а когато часът свърши, зачете на глас от средата, като нарочно изопачаваше думите. Петришчев, който гледаше през рамото му, натисна да задържи страницата и тя се скъса. Кребс изтърси припряно: „Моят баща казва, че този писател е твърде второкачествен.“ Громов извика: „Антоша да ни почете на глас!“ „Най-добре да дадем на всекиго парченца“ — с наслада изрече палячото на класа, завладял след бурна схватка червено-златната гиздава книжка. Страниците се пръснаха из целия клас. На една имаше картинка — светлоок гимназист, застанал на ъгъла, дава закуската си на проскубано куче. Следващия ден Лужин я намери грижливо забодена с кабарчета за капака на чина си.
Впрочем скоро го оставиха на мира, понякога само пламваше глупавият прякор, но тъй като той упорито не се откликваше на него и прякорът най-сетне угасна. Престанаха да го забелязват, не разговаряха с него, дори единственият кротушко в класа (какъвто има във всеки клас, както непременно има шишко, здравеняк, шегобиец) странеше от него в страха си да не сподели презряното му положение. Същият този кротушко, получил шест години по-късно Георгиевски кръст заради крайно опасно разузнаване, а по-късно изгубил ръката си през гражданските войни, в усилието да си припомни (през двайсетте години на този век) какъв е бил Лужин в училище, не можеше да си го представи другояче освен в гръб — ту седящ пред него в класната стая, с щръкнали уши, ту отдалечаващ се към края на вестибюла, по-далеч от шума, ту заминаващ си вкъщи с файтон, — ръцете в джобовете, голяма шарена чанта на гърба, вали сняг… Напъваше се да изтича пред него, да надникне в лицето му, но този особен сняг на забравата, безмълвен и обилен, закриваше спомена с плътна белезникава мътилка. И някогашният кротушко, сега неспокоен емигрант, мълвеше, загледан във вестникарския портрет: „Представете си — изобщо не му помня лицето… На, изобщо не си спомням…“