Обновяването на Лужиновата обвивка не приключи с това. Появиха се ризи, вратовръзки, чорапи — и Лужин приемаше всичко с безгрижен интерес. От санаториума се прехвърли в малка стая с весели тапети, наета на втория етаж в същата сграда, където живееше годеницата му, и по време на местенето имаше същото чувство, както когато се завръщаше от селото в града. Винаги е странно това настаняване в града. Легнеш да спиш и всичко е толкова ново: в тишината с кретащо чаткане на копита се оживяват за няколко мига нощните павета, прозорците са закрити с по-плътни и бухнали пердета, отколкото в имението; в мрака, леко облекчен от светлата черта на едва открехнатата врата, изчаквателно са замрели предметите, още не съвсем стоплени, още невъзобновили докрай познанството си след дългото лятно прекъсване. А събудиш ли се — вън трезва сива светлина, по млечната небесна мътилка се плъзга слънцето, прилично на луна, и изведнъж някъде отдалеч — прилив на военна музика: тя се приближава на оранжеви вълни, прекъсвана от припрените ситнежи на барабана, и скоро всичко замлъква, вместо бузестите тръбни звуци отново невъзмутимият тропот от копита, лекото подрънкване на петербургското утро.
„Забравяте да гасите лампата в коридора — усмихната каза възрастната германка, дала му стаята под наем. — Забравяте да си затваряте вратата за през нощта.“ И на годеницата му се оплака — разсеян е като стар професор.
„Уютно ли ви е, Лужин? — питаше Годеницата. — Добре ли спите, Лужин? Ех, че не е уютно, не е, но нали скоро всичко ще се промени.“ — „Не бива да отлагаме повече — мърмореше Лужин, прегърнал я и преплел пръсти върху бедрото й. — Сядайте, сядайте, не бива да отлагаме. Хайде утре да се свържем. Утре. В най-законен брак.“ — „Да, скоро ще е, скоро — отвръщаше тя. — Но нали не може да стане за един ден. Има такова едно учреждение. В него ще висим на стената в продължение на две седмици и през това време жена ви ще се завърне от Палермо, ще погледне имената ни и ще каже: не може, Лужин е мой.“
„Забутала съм го — отвърна майка й, когато се обърна към нея за кръщелното си свидетелство. — Тикнала съм го някъде и се е изгубило. Не зная, нищо не зная.“ Документът обаче се намери бързо. Пък и вече беше късно да предупреждава, да забранява, да измисля затруднения. Сватбата се приближаваше фатално гладко, не можеше да я възпреш, сякаш стоиш върху лед и е хлъзгаво, и нямаш опора. Наложи и се да се примири и да помисли с какво да разкраси и как да сервира годеника на дъщеря си, за да не се срамува от хората, и как да събере сили, за да се усмихва на сватбата, за да изиграе доволна майка, да хвали честността и добротата на Лужин. Мислеше и за това колко пари вече са потрошени по Лужин и още колко ще се потрошат и се мъчеше да пропъди от въображението си страшната картина: Лужин дезабийе, пламнал в макакова страст, и нейната покорна от инат, студена, студена дъщеря. Междувременно и рамката за тази картина се оказа готова. Наблизо бе наето не много скъпо, но добре обзаведено жилище, наистина — на петия етаж, но какво да се прави, за астмата на Лужин има асансьор и стълбището не е стръмно, със столче на всяка площадка под прозореца с витраж. От просторното антре, условно оживено от силуетни рисунки в черни рамчици, вратата вляво водеше към спалнята, а вдясно — към кабинета. По-нататък, отново от дясната страна на антрето, се намираше вратата за гостната; свързаната с нея трапезария беше малко по-дълга за сметка на антрето, което на това място благополучно се превръщаше в коридор — преобразяване, целомъдрено закрито от плюшена завеса с халки. Вляво от коридора се намираше банята, зад нея слугинската стая, а накрая беше вратата за кухнята.
Бъдещата обитателка на това жилище хареса разположението на стаите; мебелировката й допадна по-малко, В кабинета имаше кафяви кадифени кресла, библиотечен шкаф, увенчан от плещест, остролик Данте с водолазен шлем, и грамадно празно писалище с неизвестно минало и неизвестно бъдеще. Нестабилната лампа на чер усукан стълб с оранжев абажур се извисяваше до отоманката, на която бяха забравени мече със светла козина и дебело куче с широки розови ходила и петно на окото. Над отоманката висеше фалшив гоблен с танцуващи селяни.
От кабинета — ако лекичко поместеше пълзящата врата — се разкриваше анфиладен изглед към паркета на гостната и нататък към трапезарията с бюфета, намален от перспективата. В гостната лъщеше зелена палма, по паркета бяха разпръснати килимчета. Накрая бе трапезарията с израсналия вече до естествена големина бюфет и с чиниите по стените. От ниската лампа над масата висеше самотно пухкаво дяволче. Прозорецът беше еркерен и от него можеше да се види градинката с водоскока в края на улицата. Когато се върна до масата, тя погледна през гостната към далечината на кабинета, към гоблена, смалил се на свой ред, след това излезе от трапезарията в коридора и се запъти през антрето към спалнята. Там бяха поставени, плътно притиснати едно до друго, две бухнали легла. Лампата се оказа в мавритански стил, завесите на прозорците бяха жълти, което обещаваше заран измамна слънчева светлина, и в нишата бе окачена гравюра: вундеркинд по нощна риза до петите свири на огромен роял, а баща му по сив халат, със свещ в ръката, е замрял, леко открехнал вратата.