Наложи се да добавят това-онова, друго да махнат. От гостната беше изнесен портретът на хазайския дядо, а от кабинета на бърза ръка прокудиха масичката с източен вид, отгоре със седефена шахматна дъска. Стъклото на прозореца в банята, отдолу синкавоискрящо, сякаш изрисувано от студа, се оказа пукнато в горната си прозрачна част и се наложи да го сменят с ново. В кухнята и в слугинската стая белосаха таваните. Под свода на салонната палма израсна грамофон. Общо взето, като оглеждаше и поправяше тази „картина на господарска нога, изрисувана на бърза ръка“, както се шегуваше баща й, не можеше да се отърве от мисълта, че това е само временно, че сигурно ще се наложи да откара Лужин от Берлин, да го разсейва с други страни. Всяко бъдеще е неизвестно, обаче понякога то придобива особена мъглявост, сякаш в помощ на естествено потайната съдба идва и някаква друга сила, донасяща тази упорита мъгла, от която мисълта отскача.
Но колко беше мек и мил Лужин през тези дни… Колко уютно седеше, облечен с новия костюм и украсен с пастелносива вратовръзка, до масата за чай и учтиво, ако не съвсем уместно, се съгласяваше със събеседника. Бъдещата му тъща разказа на познатите си, че Лужин е решил да се откаже от шахматната игра, която му е отнемала прекалено много време, но че не обича да говори за това — и сега Олег Сергеевич Смирновски вече не настояваше за партия, а с пламнали очи му разкриваше тайнствените машинации на масоните и дори бе обещал да му донесе за прочит една чудесна брошура.
В учреждението, където ходиха да известят чиновниците за намерението си да встъпят в брак, Лужин се държеше като голям, носеше сам всичките си книжа, благоговейно и грижливо, запълваше бланките с любов, като усърдно изписваше всяка буква. Почеркът му беше закръгленичък, необичайно подреден и отиваше доста време предпазливо да развинтва новата си автоматична писалка, която малко превзето тръсваше настрани, преди да пристъпи към писането, а сетне, насладил се на плъзгащото се златно перо, пак така внимателно я поставеше обратно в горното джобче с извадена навън лъскава защипка. С удоволствие придружаваше годеницата си по магазините и очакваше като интересен сюрприз квартирата, която тя бе решила да не му показва преди сватбата.
През тези две седмици, докато имената им бяха окачени на показ — ту на адреса на годеника, ту на адреса на годеницата започнаха да идват предложения от разни бдящи фирми: коли за сватби и погребения (с изображение на каретата с впрегнати чифт галопиращи коне), фракове под наем, цилиндри, мебели, вино, зали за тържества, аптечни принадлежности. Лужин добросъвестно разглеждаше илюстрираните каталози и ги трупаше, зачуден защо годеницата му се отнася толкова презрително към тези интересни предложения. Имаше предложения и от друг вид. Случи се това, което Лужин нарече „малко апарте“ с бъдещия му тъст, един приятен разговор, по време на който той му предложи да го настани в едно търговско предприятие — разбира се, по-късно, не веднага, нека си поживеят спокойно няколко месеца. „Така е нареден животът, приятелю — бе казано в този разговор, — че за всяка секунда човек трябва да плаща минимум 1/432 от пфенига и това е мизерен живот; вие обаче трябва да издържате жена си, навикнала на известен разкош.“ — „Да, да“ — каза Лужин, радостно усмихнат и силещ се да извърти в ума си сложното изчисление, извършено с такова нежно умение от събеседника му. „За тази цел се искат малко повече пари — продължи той и Лужин затаи дъх в очакване на нов фокус. — Една секунда ще струва… повече. Повтарям, готов съм на първо време — първата година, да речем — щедро да ви се притичам на помощ… Но след време… Ето, ще ме навестите някой път в кантората, там ще ви покажа интересни неща.“