Като си свирукаше високо, тръгна към спалнята и свирукането й веднага секна. Лужин, завит до кръста с пухения юрган, с разкопчана, издула се колосана риза, лежеше в постелята, мушнал ръце под главата, и хъркаше с мъркащ звук. Яката висеше до краката му, панталоните се търкаляха на пода, разперили крачоли, фракът, криво надянат на закачалката, бе захвърлен върху диванчето, подвил едната опашка под себе си. Всичко това тя тихо, събра, подреди го. Преди да си легне, дръпна завесата, за да провери дали е спусната щората. В тъмната дълбина на двора вятърът раздърпваше някакви храсти и при неясната светлина, лееща се кой знае откъде, блестеше нещо, може би локва на каменния плочник до лехата, и на друго място ту се появяваше, ту се изгубваше сянката на някаква решетка. И изведнъж всичко угасна, остана само черната пропаст.
Помисли си, че ще заспи, щом се бухне в постелята, но не стана така. Гугукащото хъркане до нея и странната тъга, и тази тъмнина в непознатата стая я държаха във въздуха, не я оставяха да се плъзне в съня. И кой знае защо, думата „партия“ все й се въртеше в мозъка — „добра партия“, „да си намери добра партия“, „партия“, „партия“, „незавършена, прекъсната партия“, „толкова добра партия“. „Предайте на маестрото моето вълнение, вълнение…“. „Тя би могла да направи блестяща партия“ — натъртено произнесе майка й, проплавала в мрака. „Да се чукнем“ — прошепна нежен глас и бащините й очи се показаха над чашата, пяната се надигаше, налиташе и новите обувки й стискаха, и в черквата беше толкова горещо.
12
Голямото пътуване някъде в чужбина бе отложено до пролетта — единствената отстъпка, която Лужина направи на родителите си, желаещи поне през първите месеци да бъдат до нея. Самата Лужина малко се страхуваше заради мъжа си от берлинския живот, уплетен от шахматни спомени: впрочем се оказа, че не е мъчно да бъде развличан Лужин в Берлин.
Голямото пътуване някъде из чужбина, разговори за него, пътни планове. В кабинета, допаднал много на Лужин, в библиотечния шкаф се намери великолепен атлас. Светът, показван отначало като плътна топка, здраво стегната от мрежата на дължините и ширините, се разгръщаше плоско, разрязваше се на две половини, а сетне се сервираше на части. Когато се разгръщаше, някаква си Гренландия в началото представляваше малък придатък, просто апендикс, и внезапно набъбваше почти до размерите на най-близкия материк. Върху полюсите имаше бели петна. Океаните се простираха като гладък лазур. Дори на тази карта би имало достатъчно вода, за да си измие ръцете например — а какво ли е наистина — колко вода, дълбочина, ширина… Лужин показа на жена си всичките очертания, които бе обичал през детството си — Балтийско море, което приличаше на коленичила жена, кавалерийския ботуш на Италия, капката на Цейлон, паднала от носа на Индия. Смяташе, че на екватора не му върви — минава най-вече през морета; наистина прорязва два континента, но не е в добри отношения с Азия, която се е измъкнала нагоре: много е натиснал, и е премазал малкото, което му е паднало — тук-там по някое ръбче, изронени островчета. Знаеше най-високата планина и най-малката държава и загледан във взаимното разположение на двете Америки, намираше нещо акробатично в позата им. „Но, общо взето, всичко това би могло да се уреди по-пикантно — казваше той, като сочеше картата на света. — Няма идея, няма поанта.“ И дори малко се ядосваше, че не може да открие значението на всичките тези сложни очертания, и дълго търсеше възможност, както я бе търсил през детството, да се премине от Северно море в Средиземно по лабиринта от реки или да се проследи някаква разумна шарка в разпределението на планинските вериги.